Стаичката му е малка, но лично негова. И аз израснах с мечти за такава. Карлсон, който живее на покрива, ми се струваше най-щастливото същество на Земята. Може би заради уютния му дом.
А може би заради непрестанния стремеж на средностатистическия българин, по презумпция натикан в панелна кутийка още от рождението си. Стремеж към лично пространство. Изобщо някакво пространство. Избиват се стени, зазиждат се балкони. Терасата става кухня, кухнята – спалня. Широко разпространена трансформация в моя жилищен комплекс.
Наскоро преоткрих красотата на къщата. Посетих отдавна забравена вила в моето село. Двор, две стаи. Съседи най-малко на 15 метра от мен. Отново се сетих за своето детство и за безгрижните ми лета точно в едно такова село.
Нима градът е синоним на зандан? Не искам да повярвам, че обстоятелствата ще ме принудят да деля със семейството ми "луксозните" 65 квадрата. Не желая да чувам разговорите на съседите. Нито да се чувствам наблюдавана под лупа. Или шпионка.
Мечтая си за двор и бръшлян по стената. И прохладна спалня, в която не се чувствам като в риалити шоу, само защото отсрещният блок е разположен на има-няма петдесет метра от нея. Искам веранда, на която да си пия кафето. И просторен хол, където да прекарвам свободните си часове на тишина и спокойствие с любимия човек.
Мечтите ми граничат с утопия. Има все още няколко къщи в определени райони на София. Те скоро, много скоро ще бъдат спазарени от предприемчиви строителни компании и на тяхно място ще изскочат прелестни десететажни апарт-хотел-офис-мол комплекси. Модерните братя на хоремага.
Има опити да се създадат предградия, в които моята идилия да стане реалност. Явно не съм единствената мечтателка. Проблемът е, че все още транспортът като инфраструктура е на ниво нула. А пътешествието с автомобил в града си е цяла авантюра.
Фикс идеята "къща в града" ми напомня малко на Американската мечта. Къща с гараж, а вътре - нова кола. Зелена ливада и куче, тичащо по нея. И две деца около него. С красива майка, която е сготвила, изпрала, изгладила, изчистила и сега полага първите седем правилни години на своите наследници. "А мъжът?", ще попитате. Той е зает с реализирането на фикс идеята си. На която най-вероятно няма да се наслади никога. Горкият съвременен Карлсон.
След споменатите лета, в които на спокойствие пораснах, продължих да си живея живота в кутийка. Не тази, от която толкова дълго време мечтаех да се измъкна. Друга, даже по-малка. И много по-обичана.
Градът ме потиска. С негостоприемството си. С бързината и тълпите си. Изнервени, напрегнати и озлобени. Къща ли е, апартамент ли е, няма никакво значение. Стига там да се чувствам у дома. Вкъщи в града. Може да ви звучи като оксиморон, но всъщност е постижимо. И на 65 квадрата. Стига да имате любим човек за свободните си часове.
| 5 | 0 |
