Четири починали родилки в столицата само за един месец. Медиите гърмят, социалните мрежи също. "Сензацията" предизвиква народен протест и всички се обединяват под обща кауза.
Фактите не са важни, гледаме резултатите. Няколко жени са напуснали този свят, преди да почувстват обичта на децата си, преди да чуят най-нежното, мило и дълбоко обръщение на този свят, преди да бъдат наречени "мамо".
Няма нищо по-тъжно от погубения човешки живот. Няма нищо по-болезнено за семействата, които са загубили майка, съпруга, дъщеря. Днес те имат само спомен като отворена рана, която сякаш никога няма да зарасне. Човешка трагедия!
Няма да ви разказвам за отделните случаи. Но не защото ги омаловажавам, напротив. Тези жени ги няма. И никога няма да се върнат. Не бива да правим сензации от мъките на хората. Близките заслужават уважение, подкрепа, състрадание. Защото никой не е застрахован. Няма и да бъде.
Четири майки напуснаха този свят. Те завинаги останаха на прага на най-красивото, искрено чувство - толкова близо и толкова далеч от децата си. Няколко неосъзнати мига на щастие.
Обществото прие случилото се тежко. Потърси виновника и веднага го набеляза. Без факти и без доказателства.
Българският лекар е най-големият звяр, раждан някога. Безжалостен, алчен, жесток. Българският лекар не може да се защити от обвиненията. Защото той просто е виновен. Такъв е неговият образ в очите на българина. Аргументирана причина: неизвестна.
Четирите смъртни случая. Медийна сензация номер едно. Официални експертизи още няма, но до момента лекарска грешка не е открита.
Нашето общество не се интересува от този факт. То гледа резултата. А той е най-страшният. Къде бърка медикът, обаче? Защо всички го обвиняват? Можел ли е да направи нещо?
"Бременната жена е с единия крак в гроба." Бременната жена е длъжна да се грижи за бременността си. Бременната жена трябва да посещава женска консултация, да си прави всевъзможни изследвания и да се грижи за здравето си, защото вече не отговаря само за собствения си живот. Но бременната жена не винаги го прави.
Същата тази бъдеща майка отива в родилния дом два часа преди да роди. Без изследвания, само с надеждата всичко да бъде наред. Но приказката не завършва всеки път щастливо. А тази бъдеща майка не е само една.
Често по време на раждане се отключват заболявания, които не могат да бъдат предвидени. Човешкият организъм е сложна машина, която не следва определена закономерност и често работи както си иска. У кого е вината, когато се развали? Отново у никого.
Средната майчина смъртност в България през 2009 година е 4 родилки. 2008 година – 5. 13 жени на 100 000 раждания почиват, според данните на СЗО. За сравнение, майчината смъртност в Австрия и Белгия на 100 000 раждания е 5, във Франция - 8, в Гърция - 9, във Великобритания - 12, в Румъния - 27, в САЩ - 24, в Турция - 23, а в Афганистан - 1400.
Къде сме ние, както често питат подобни статистики? Отговорът е прост: в нормата. Да, звучи абсурдно, жестоко и коравосърдечно да поставяме една починала майка в рамките на нормалното. Но животът е такъв. Навсякъде, по цял свят се случват нещастия. И колкото и да ни боли, те ще продължат. Не е задължително да има виновни, нищо, че обичаме да съдим. Някои неща са просто неконтролируеми.
Не защитавам и не обвинявам никого. Опитвам се да бъда обективна и за двете страни. Защото светът не се дели на добри и лоши, прави и грешни. Всички сме хора и бъркаме понякога. И да, от лекарските грешки боли най-много.
Забравяме обаче, че последните също са хора. Майки и бащи, дъщери и синове, положили Хипократова клетва и борещи се всеки ден за живота на пациентите си. Абсурдни са обвиненията, че един медик ще остави някого да умре буквално в ръцете му, само защото не си е платил смешната сума от 300, 500, 1 000 лева. Здравните работници се борят до последно, защото това е техният дълг. Никой не иска смъртен случай нито в съвестта си, нито в практиката си.
Медицината е най-сериозната, сложна и необходима професия в света. Когато нещо стане по-важно от човешкия живот, тогава и тя ще изгуби първенството си. Лекари, акушерки и медицински сестри учат занаята си цял живот. Тази толкова сложна материя не може и не бива да бъде събирана в пет университетски години. Затова поредният абсурд е, когато някой медик бива провъзгласен за "некадърен". Да, има по-можещи и по-неможещи, по-знаещи и по-незнаещи, по-мили и по-груби. Но всички те имат познания. Познания, които често не могат да приложат.
Причините са много. Докато бизнес-сгради тънат в лукс, болниците са по-зле и от затворите. Стара, често неработеща медицинска апаратура, лоши условия, липса на консумативи. Задължителният обвинен? Държавата. Не е нормално да няма кувиози, не е нормално да няма животоспасяваща техника, не е нормално родилките да се къпят с маркуч. Обаче всичко това се случва. Днес, на прага на 2012 година.
Какво може да направи един здравен работник, ако се роди недоносено бебе? Какво може да стори, ако жената получи усложнения, които, макар и рядко, възникват по време на раждане? Нищо. И не е виновен, просто е безсилен. При амниотична и други видове емболия, смъртността е над 80%. Просто се случва, в конкретен момент, неочаквано и без възможност да бъде предотвратено.
С всяко обвинение, ние "убиваме" по един лекар. Морално и психически. С всяка една отправена обида ние "плюем" върху него, стъпкваме го, унижаваме го. Унищожаваме човека и професионалиста. Този, който работи за 500 лева (в най-добрия случай) държавна заплата, денонощно е под напрежение и стои в България, когато знае, че може да намери реализация извън границите на милата ни родина. И уважение. Но той е тук. Заради нас, заради себе си, заради знайни и незнайни причини. За да можем да се възползваме от него, когато се нуждаем и да го "смачкаме", когато вече не ни е необходим.
Обичаме да съдим. Обвиняваме всичко и всеки, без да търсим собствените си грешки. Генетично ни е заложено да се възприемаме като жертви, които не могат да променят живота си. Но забравяме, че между невъзможността и нежеланието границата е тънка. Забравяме за хуманността, уважението, прошката. Забравили сме да бъдем хора.
| 302 | 41 |
