Радвам се на късмета хубавите книги сами да ме намират и да попадат в ръцете ми като щастлива случайност, тъкмо когато имам най-силна нужда от тях. Преди време се натъкнах на книжка с детски стихотворения за възрастни. Прелиствах развълнувано прекрасно илюстрованите страници и със всеки стих се убеждавах, че съм попаднала на нещо рядко, необикновено красиво и мъдро. Не по белобрадо поучителен маниер, а по детски – откривателски ококорено.
"Лулу: детски стихотворения за възрастни" е първа книга за младата авторка Петя Кокудева. Пожелах си да се срещна с нея, да я поздравя за слънчевия ѝ дебют и да ми разкаже малко повече за нея самата, малката Лу, муминтролите и магията на книгите. За радост желанието ми се сбъдна.
Хора като Петя не бива да се описват със сухи биографични факти, сковано подредени в телеграфски стил. Свенлива и скромна, Тя лесно те потапя в своята орбита на ведрост, позитивизъм и чудатости. Разсмива те с онова симпатично, тънко чувство за хумор, което едновременно ободрява, но и те кара да се замислиш над смеха си. Оставам с усещането, че в главата на Петя, сред мислите ѝ, се рее библиотека с безброй лавици - толкова любими автори бързо-бързо ми изрежда. Освен книгите, обожава и колекционира детски илюстрации. От нея просто струи вдъхновение. Прилича ми на пъстър фойерверк, разпръскващ радости около себе си.
Запознайте се и вие с Петя и чаровната Лулу:
Коя е Петя?
Мисля, че Петя прилича на едно смешно-тъжно стихотворение от Стиви Смит, в което тя пише: "I was not waving but drowning”. Аз съм нещо подобно - понякога махам за здрасти, друг път за помощ.
Казваш за себе си, че си "по образование – журналист, по професия – копирайтер и по убеждения – муминтрол”? Кой или какво е муминтрол?
Олеле, с този въпрос се самообричате да ви наводня с приказки. Много обичам мумините и Туве Янсон, тяхната авторка. Тя е лъчезарна до безкрай финландка. Муминтроловете са основните ѝ герои. Те са доста наивни същества и именно в тази си чистота са много мъдри. Случват им се наводнения, тежки зими, комети заплашват да ударят земята, но те с присъщото си, някак неосъзнато гениално чувство за хумор, успяват да преодолеят всичко и накрая да хапнат пак заедно палачинки с кафе.
Впрочем, когато с приятеля ми прочетохме всички книги и комикси за мумините, започнах да му подарявам измислена от мен муминска история за всеки рожден ден – разпечатвам съществата от интернет, изрязвам ги и безскрупулно ги употребявам в нови, мои си истории. За да има какво да четем!
Разкажи ни малко повече за първата ти книга - "Лулу: детски стихотворения за възрастни".
Лу е момиче с размер на фъстък. Няма си възраст или по-скоро в различните моменти е ту малка, ту възрастна.
Нали казват, че човек е от три части – какъвто реално е, какъвто би искал да бъде и какъвто мисли, че хората го виждат. Е, Лу е това, което бих искала да съм, но невинаги успявам. И ако понякога изловя Петя-детето (което за мен е най-чудната част от човека), го запечатвам в Лулу. Тя гледа на тревогите изследователски, любопитно, страх я е, разбира се, но сякаш и страхът я пали. Нейното не е от онзи маниерен, изкуствен оптимизъм. Тя просто... и като се дави, маха за здрасти.
Доколко Лулу е фикция и доколко част от самата теб?
Доколкото далеч на хоризонта може да се определи къде точно свършва морето и започва небето. Мъглява тънка линия.
Как се открихте с Ромина Беневенти?
Намерих блога ѝ, пощръклях от вълнение, че съм открила точния рисунък за Лу. Писах на Ромина веднага и тя се съгласи да ми повери своите илюстрации. Запознахме се почти година по-късно, когато книжката вече беше готова.
Много е сходно светоусещането ни – и двете сме срамежливи, живеем си повече в собствената глава, отколкото сред хората. И мисля, че ни свързва близък визуален вкус, въодушевяват ни илюстратори като Rébecca Dautremer, Benjamin Lacombe, Gabriel Pacheco. Мечтая си да видя български детски книги с рисунките на тези автори!
Ти ли избра писането или то избра теб? Кога за първи път усети, че имаш талант и кое ти вдъхна смелост да го развиваш?
Баба ми беше учител по литература. Тя ме въведе в писането и четенето като на игра. Затова и не ми е трябвала смелост, нито осъзнатост за талант. Пишех си просто. Смелост към днешна дата... за мен това е понятие, свързано с времето, не с наличността. Понякога си смел, друг път - не. А талантът... аз съм изтъкана от колебания, мога да построя фабрики за колебания, ако са някому нужни. Много се колебая дали изобщо имам талант.
Първата ти книга е със стихове. Можем ли да очакваме изненади от следващата?
Пише ми се за деца, определно. Може да са стихове, куклени пиеси или някакъв съвсем нов формат тип детски афоризми, смешни фрагменти, защо не и нещо като калиграмите на Аполинер, но за деца – стихове, чиито думи се сплитат така, че да "рисуват" картина.
И тя ли ще бъде адресирана към порасналите деца, успели да съхранят малчуганското любопитство за света?
Да, ще е за децата и за големите, които обичат да играят, да досаждат с въпроси и да разглобяват случки, тревоги и чувства.
Не искам да ти задавам въпроса има ли бъдеще българската литература, но искам да те попитам какво ще бъде това бъдеще и на чии плещи лежи?
Може ли да отговори Снусмумрик, един приятел на мумините? Той би казал най-сериозно: "Ще трябва да вървим по усет. И без това никога не съм вярвал на компаси. Само развалят естественото ти чувство за ориентиране”. Предпочитам да не се правя на компас във ветровитите литературни пространства.
Възпитава ли се любовта към четенето или просто едни хора я носят у себе си, а други не?
Сетих се за Граучо Маркс, който казваше за телевизията, че възпитавала в четене. Всеки път, щом някой пуснел телевизора, Граучо отивал в другата стая да си чете книга.
Мисля, че ако животът ти има сюжет, свързан с литературата по някакъв начин – тогава ти е по-лесно. Семейството, учителите, приятелите ти – ако в тази жизнена среда витае литературата, тогава има въздух, който да припалва жарта, която носиш у себе си. Ако не дишаш подобен, наситен с думи въздух, мисля, че е по-лесно жарта да угасне.
Завършила си "Журналистика" в Софийския университет и магистратура по "Литература и творческо писане". Журналистиката за теб отминал етап ли е? Защо се отказа толкова бързо от нея?
Отминал етап е в частта на медиите, в които център са отделите като "Политика”, "Разследване” и "Икономика”. Бих писала за книги, за куклен театър, за анимация. Иначе работата ми като журналист беше несравним извор на преживявания – пробваха се да ме съдят, съобщих на един съвсем жив човек, че е умрял, ходих на фестивал на заврените зетьове. Най-вълнуващото ми пътуване обаче си остава това до града на слепите в Дряново.
С какво работата като копирайтер е вид ежедневно предизвикателство за теб?
Съприкосновението с идеите. Механизмите на измисляне. Научаваш се да поемаш критика, да я рециклираш и използваш. Иначе не оцеляваш. Контактът с визуалното, непрекъснато работя с художници, дизайнери, до голяма степен през тях съм формирала визуалния си вкус. И най-вече работата ми ме научи да търся идеята зад всичко – думите, нотите, брашното – те са само материя, те не са идея сами по себе си.
Има ли сфера, в която не си работила, но би искала да опиташ?
Да, искам да съм хакер. От лошите, като Noomi Rapace в трилогията на Ларшон. Би ми се искало и да съм character designer за анимационни филми, но не мога да рисувам. А в по-реалистичен план, работи ми се в издателство или отдел, специализирани в детска литература. Или в National Geographic Kids!
Какво би посъветвала младите ни читатели, които усещат влеченеи към перото и нужда да пишат?
Бих ги посъветвала да си пуснат "My way” на Синатра и да слушат текста. Нищо повече.
Има ли магия в книгите?
Давам доживотна гаранция за качеството на магията при Емили Дикинсън, Туве Янсон, Езра Паунд, Робърт Фрост, Едгар Валтер, Едит Сьодергран, Ено Рауд, Джани Родари, Платонов, Иван Методиев и още куп. Магията на книгите не се поврежда, само провежда енергия.
| 36 | 1 |
