Какво е щастието и как да го постигнем? Това може би е въпросът, чийто отговор се търси с настойчивостта, с която алхимикът се опитва да узнае формулата, превръщаща материята в злато. Че и с по-голяма. През последните няколко години високотехнологичният Западен свят, пренаситен на материални усещания и преживявания, започна да търси отговора на този фундаментален въпрос в различните източни духовни учения и философии.
Сякаш западнякът се измори от съдържанието на алкохол, наркотици, жажда за кариера, безспирни партита и стрес – фактори, към които организмът не само привиква, но и се пристрастява. Модерният човек май най-сетне реши да потърси изгубената си някъде из дебрите на големия, шумен град душа и да я върне там, където ѝ е мястото.
Дали обаче, обръщайки се към древните учения на източните духовни гурута, ще успее, или Еволюцията го е превърнала в съвсем нов вид?
Отговорите на този въпрос е потърсила популярната лайфстайл журналистка и писателка Михаела Петрова. Може би я познавате като едно от лицата на сп. "Егоист" или като част от редакторския екип на сп. "ЕVA". Нейна е и книгата "Секс, любов и други глаголи", заради която си спечели имидж на родната Кари Брадшоу, изследваща дебрите на усложнените взаимоотношения между мъжа и жената през 21 век.
Преди месец Михаела представи втората си книга "Агент на Нищото", която започва с края на една голяма любов и началото на пътя на духовното израстване, по който героинята поема, водена от един индийски йога учител, практикуващ в България.
Както самата тя отбеляза, "Агент на нищото" изобщо не е книга за секса, а нагледна илюстрация на пътуването на една модерна жена отвън навътре, към самата нея.
Разбира се, тя не е сама – по пътя си среща няколко мъже, които се превръщат в ключови фигури в това приключение. Или както нагледно обсянява корицата, в тази книга има "една любов, един йога и разни бохеми за разкош".
Доколко "Агент на Нищото" е биографична книга и доколко - просто метафорична фикция?
Изживяванията са ми познати, болките - изстрадани и отговорите на въпросите за смисъла на партньорството - търсени при всяка една близост, тоест в голяма степен има биографичен момент. Както съм споменала в началото, единствено разговорите с индийския учител са на запис и са предадени буквално. Става дума за Пракаш Белвал, при когото ходих на йога в продължение на три години. А него съдбата го праща в България, след като извършва безумието да наруши семейните традиции, женейки се за българка.
И макар в началото да нямах намерение да стигам до философски прозрения, през годините те станаха естествена част от разговорите ни, докато "сухожилията се опъваха и кокалите пукаха”. Другата биографична истина е свързана частично с житието и битието ми като редактор в лайфстайл списания.
От една страна, винаги съм била съгласна да бъда част от съвременния градски живот, имам отношение към модните тенденции, обожавам съвременните технологии, харесва ми да бъда медиатор на нов тип взаимоотношения. От друга – често съм изпитвала чувството, че "никой не ме разбира”, че трябва да правя компромис с убежденията си, когато общувам със света. Не и когато общувам с белия лист.
Истина е, че онова в главата ми, въобще не се връзваше с реалния живот. И това ме изпълваше с досада. Понякога се депресирах, а знаех, че не бива, защото всичко, в което вярвах, ми носеше искрено усещане за щастие. Но дисхармонията бе налице. Онова, което творчески съм компилирала, са мъжките образи от двете, или може би трите емоционални връзки на героинята ми. Тя също е малко схематизирана и може би донякъде метафорична. Една много голяма част от моя вътрешен свят въобще не е обект на този разказ. Много леко загатвам за това към финала.
Докато човек чете книгата, някак губи представа за времето, в което е написана: от една страна ти говориш за времената, в които все още си била редактор в "Егоист", от друга - читателят има чувството, че събитията се развиват в настоящето. В кой етап от живота си я писа?
Бележките и наблюденията на героинята, без въобще да подозирам, че ще станат част от такава книга, може би отиват някъде 7 години назад. А от момента, в който направих записите с йога учителя Пракаш, също изминаха 4 години, докато реша какво да правя с тях. Би могло да се каже, че вмъкнах Facebook за актуалност. Това е съвсем нормално – "Секс, любов и други глаголи” е продукт на търсения в продължение на 20 години, така че този път съм направо "бърза, смела, сръчна”. Но времето по принцип не е хронологично. Често се случва по отношение на нещо да пораснем "на няколко века” за секунди, а за други неща – да продължаваме да я караме като бавноразвиващи се. В този смисъл, времето въобще не е от значение.
"Агент на Нищото" не е просто книга за секса и съвременната жена: тя проследява духовното израстване на лирическата героиня Мия. Каква всъщност е цялостната ѝ идея, какво точно се опитваш да кажеш и покажеш, илюстрирайки тази женска метаморфоза?
"Агент на нищото” въобще не е книга за секса. Той присъства, както си присъства и в живота, в някакви пропорции, които понякога бухват маята на емоциите, друг път я спихват. Ала категорично страстта не беше обект на изследване, за разлика от първата книга. Бих предпочела всеки да намери някакви отговори на въпроси, които си е задавал – не само за взаимоотношенията, а именно за духовния ни път, за взаимоотношенията ни с целия свят, които са в абсолютна, макар и несъзнавана хармония и синхрон с нашата вътрешна самооценка.
Когато закопнеем да бъдем обичани, истинският копнеж, на душата ни, е най-сетне да се заобичаме сами, ако обичаме. Тогава светът става различно място, брат, както казва и "индийчето”.
Това ли е всъщност формулата за щастие: да се заобичаш отвътре?
Може да се каже. Това, което се твърди, че е у нас, съвсем не е случайно, но малко хора схващат какво е всъщност. Да си вътре в теб – това е смисълът на понятието "божественост". Не случайно заглавието е "Агент на нищото" и не случайно учителят не казва какво е "нищото". Той иска да го откриеш сам. Това "нищо" е всичко, защото става въпрос за полето на всички възможности и за умението да влизаш в ежедневието, когато си в допир с духа си. Тази връзка е достъпна за всеки. Важното е да се научиш да влизаш "у дома" и да наблюдаваш света от там. Тогава външните фактори спират да ти влияят и тогава всъщност осъзнаваш колко много любов има около теб.
Винаги ли става така, че една жена в живота си първо трябва да премине през един трагичен Господин Розов, за да "узрее" и да започне да "бачка върху партньорството" с някой Младеж с добавена стойност?
Не. Въобще не е задължително. Ако една жена иска зряло и готино партньорство, това са два от най-глупавите стереотипни типажа. Просто при единия няма контрол, а при другия – държи контрола, но и в двата случая това обслужва егото. Нито едните, нито другите отношения могат да я направят по-зряла, или пък намерила формулата на щастието. Те на практика са едно и също нещо. Тя само крепи баланса. И още по-интересното е, че духовният учител не противоречи на свободната ѝ воля – той ѝ подсказва изходите, но докато тя е заслепена от собствената си игра, той повтаря единствено, че може да прави нещата "и така, и така”.
И не защото е меркантилен и му изняся да я гледа така заблудена, а именно защото е духовен учител – те оценяват свободната ни воля. Подсказват, но ако нямаме очи да видим и чуем, ще ни казват: "Каквото ти кажеш, това е. Бъди щастлива от него и толкова”. Затова е вкаран и виртуалният образ на т.нар. "муза” като коректив на всички останали мушмороци.
Коя е най-комичната ти случка с мъж?
Имало едно време двама млади, които три дни яли пили и се веселили и по някое време разбрали, че междувременно са се взели. Их, че хубаво им станало, днес там, утре тук, вдъхновявали се по цели нощи, на сутринта той ставал, за да си рисува картините, тя за да си прави репортажите и така неусетно минали цели 13 дни, ама от онези, при които имаш усещането, че са изминали 13 години.
И тогава той ѝ звъннал, понеже довечера щели да ходят на премиера на близък приятел, и ѝ казал, "А бе, какво ще кажеш да си останем само приятели?". А тя толкова работа имала в момента, че му казала: "Да бе, ОК!" и затворила телефона. Секунди по-късно осъзнала, че ей-сега, току-що, ни в клин, ни в ръкав, точно когато се затваря броя на вестника, той ѝ съобщил, че я зарязва. Е, бива ли такива работи?!
И взела че вдигнала телефона, набрала го и попитала: "А това означава ли, че няма да ходим на премиера тази вечер?"
"Ами, ако искаш, ти отиди", казал ѝ той тогава, а тя му отговорила: "Ми, де да знам, май ми е мъчно и няма да отида."
Месец и много сълзи и алкохол по-късно, отново след една премиера, нямало как, седнали с приятели отново в кръчма. И тя флиртувала с всички, то се знае, а той отишъл да изпрати някаква девойка и се върнал. И тогава тя станала, облякла се, извикала го навън, той послушно дошъл, с лекичко наведена глава. Тя го помолила, ако обича да се обърне. Обърнал се, какво да я прави. Тя го ритнала по дупето и си тръгнала. От този ден нататък, много повече от 13 години, това е най-добрият ѝ приятел ever.
Иска ми се да завърша срещата си с Михаела Петрова с един пасаж от блога ѝ, който обяснява нещата така:
Много бях изчела, изписала, изслушала за Живота, Вселената и всичко останало все в компании на себеподобни. Много уиски бях изпила, с много хора се бяхме уважавали над шкембе чорба в пет сутринта, за това че сме умни, чак гениални, и как затова се намерихме. Ту се намирахме, ту се губехме, но бяхме "над тези неща”. Това бе нашето усещане, че сме много готини, яки пичове и пички. А хората, които не живееха като нас, ни изглеждаха бездуховни сиви мишки. Попаднах при Пракаш малко преди да се вкаменя – онова усещане, че няма смисъл да казваш и да правиш нищо, защото така и няма смисъл. Твоето усилие е сизифовски труд. Дори и сизифовски не е - само се потиш, вдъхновяваш, тъпчеш на едно място и нищо не помръдва. Много други неща причиняват болка в този свят, но влезе ли в това състояние човек, в крайна сметка стига до идеята да изключи шалтера. Този сценарий не ми изнасяше, а се чувствах безсилна да му се противопоставя. Като водовъртеж е – влече те толкова силно, че само изключително мощна мобилизация на силите, равностойна на чудо, може да те издърпа от неизбежното.
Така или иначе, навих се да ходя на йога, с огромна насмешка към себе си. Един вид, хайде да видим това с какво ще помогне...
В крайна сметка научих как се изключва шалтера, така че да останеш жив, че и жизнен дори, чисто технически. С "влизане в Нищото". Малка смърт и ново раждане всеки ден. В екстремни ситуации - двойна доза. Това малко парченце спасение си взех аз от необятната вселена на "тиру-лиру"-то на йогите. И когато Пракаш забеляза, че ми се удава сравнително лесно, ми даде и титлата "Агент на нищото". Разбира се, с ехо от дълго отекващ смях след това.
| 57 | 4 |
