Обичам София! Обичам старите сгради, жълтите павета, сенчестите градинки и тесните централни улички. Обичам всички места, на които се развива действието в моите спомени. И останалите, на които рано или късно ще направя нещо запомнящо се. Но всички хора, които живеят в сградите, шофират по паветата, седят в градинките и щъкат по уличките, ми идват в повече.
Мислех, че не мога без града. Той не може без мен със сигурност – аз съм съставна част на човекопотокът, който се лута из него като река, проправяща си път на планински склон. Градът е приютил нас, хората, а ние го модулираме според нашите нужди. Бавно, но сигурно.
Ала аз мога без него. По-скоро го искам без тях. Гражданите. Мечтая да сме само аз и той. Да съм единствената съставна част на този град.
Случва ми се да прекосявам центъра. Достатъчно често, за да ненавиждам тълпите по тесните централни улички. В стремежа си да запазя равновесие между потока от хора насреща ми, минаващия трамвай отляво и профучаващите по кръстовищата коли, установих едно нещо. Мразя София. Мразя емоциите, които ми предават тези частици от човешка гмеж.
Всеки по улицата носи своя наръч проблеми и злобата, събудена от тях. А очите ми шарят, искат още и още да разгледат, да вникнат, да разберат... И милите ми те, хрисимо приемат всяка отрицателна нагласа. Щедро попиват враждебността на това множество и отрицанието на целия град се струпва върху мен.
Сблъсъкът с тълпата е най-неподправеното психическо натоварване. На подсъзнателно равнище съм склонна да обменя енергия с минувачите, но после съжалявам. Чувствам се ощетена. И се изморявам повече от това да стоя един час на оживено място, отколкото да прекопавам градината. Повярвайте ми, пробвала съм.
Моето бягство от споделяне на чуждата ненавист е бутона "turn off”. Изключвам съзнанието си за външното влияние и оставам насаме със себе си, въпреки десетките същества около мен. Ако се размина с някого, няма да го видя, а после той ще ми се сърди. И пак ще наруши душевния ми мир.
Може да си мисля, че не бих могла без този град. Че съм свикнала и тук ми е добре. А градът всъщност ужасно ме изнервя и просто няма как да не се чувствам емоционално изхабена след неволна среща с толкова лица. И затова ще се махна. Все някога ще го напусна този град. Нищо, че си го обичам.
| 3 | 1 |
