За всичко са виновни приказките!
Може би във вашия живот не е така. Но в моя мога да ги посоча като абсолютни обвиняеми. Бих могла дори да им дам доживотна присъда на тавана на баба ми (ако баба ми имаше таван). И да продължа да разказвам на децата си истории, съчинени от мен. На тях им харесва, а и моите приключения никога не свършват с "И заживели щастливо..."
Точно в тази фраза се корени личният ми проблем. Аз вярвам в любовта "доживот". Въпреки че така написано, си звучи като присъда.
Мисля обаче, че ми схванахте тезата. И, въпреки че моите собствени родители са разведени, аз явно дълго време съм вярвала в приказки. В онези с щастливия край. И не съм се научила на простичките житейски правила. Уча се сега.
"Любовта не се учи. Тя се чувства." - ще кажат някои от вас. И аз така си мислех до съвсем скоро. Или по-скоро това, което разбирам е:
Урок №1 – Любовта е лично чувство.
Никой не те спира да се влюбваш и обичаш някого. И този човек може да знае за чувствата ти. Но може и да не знае. Може да ги приема и да им отвръща. А може само да ги приема... Толкова.
Никой не е длъжен да отвръща реципрочно на нечии емоции. Мразя думата "реципрочно", когато стои в текст, в който се говори за чувства. Но доскоро аз също исках да получавам обич. Толкова, колкото давам.
Към днешна дата осъзнавам безумието на това очакване. Първо – всички хора са различни, чувстват различно, имат различен емоционален свят и различни потребности в това отношение. Може би ще ви се стори смешно, че на толкова години едва сега си давам сметка за това.
Ще ви кажа само, че на думи винаги съм споделяла това мнение – че хората са различни във всяко едно отношение. Знам всичко за компромисите, за поддържането на добри семейни отношения, за ролите на "ловец" и "плячка", съответно за мъжете и жените... Думите са моята сила.
Но за пръв път реално усещам точно тази невъзможност за реципрочност. И именно там се крие ключът към простичкото, свободно обичане. Всеки дава толкова, колкото иска и може, колкото успее да си отпусне...
Някои потъват в любов, давят се в нея. Други успешно плуват. Трети потапят само глезените си, чакат да свикнат с температурата, силата на вълнението... всичко. И чак тогава започват бавно да навлизат. Въпрос на темперамент и разбирания.
Не знам как сте се почувствали вие, когато сте разбрали това, но аз изпитах неимоверна наслада. Не задължаваш и не ограничаваш никого. Просто обичаш!
Урок №2 – В любовта и на война всичко е позволено!
Да, ама не. Знаете моята ситуация. Аз съм любовницата. Вече. Ако започна да си позволявам всичко, мигновено ще изчезна от живота на този мъж.
Заедно сме, защото той разчита на мен – не звъня през уикендите, не пиша съобщения и зачитам личния му живот. Този тип отношения имат своите правила и рестрикции. И понеже предполагам какви ще са коментарите, само да вметна, че преди две години не съм си и представяла, че мога да попадна в подобна ситуация. Отстрани е лесно да се съди. Аз също съдех.
Като се замисля, образът на "любовницата" е много интересно стереотипизиран – млада, дългокрака, с големи гърди, доста елементарна, но и доста добра в оралната любов (каквото и да означава това) и обикновено меркантилна. Кучката, която разваля семейства.
Когато "любовницата" обаче е жена с две деца, стандартен живот и нужда от любов? Когато основната й мисъл не е как да раздели семейството на мъжа, с когото се вижда, а просто да може да го обича... Когато се опитва да запази пред себе си останките от достойнство и някак да се държи принципно... Когато се погледне отстрани (в поредната самотна вечер, докато разказва живота си) и види просто една влюбена жена с широка усмивка...?
Тогава става ясно, че в любовта е позволено онова, което пази света на другия и просто прави него и теб щастливи. Доколкото може.
А на война...може би са позволени повече неща. Честно казано, не искам да разбирам.
И като следствие от първите два урока, може би третият звучи така:
Урок №3 – Любовта не е завоевание и собственост.
Никой не принадлежи на никого. И няма как да обещава вечности. Затова, когато казвате "Обичам те!", оставете го да си тежи на момента. "Винаги ще те обичам" е лъжа. Ако сте в края на живота си и използвате минало време "Винаги съм те обичал...", тогава вече ситуацията се променя. Човеците сме странни – имаме нужда от обещания, за да можем после свободно да сипем обвинения - "А казваше, че винаги ще ме обичаш!"
Може би единствената вечна любов е тази към децата. Но силата ни на родители се корени в знанието, че един ден те ще реализират себе си далеч от нас. Извън цялата тази любов, която им дава сили, но в определени ситуации може да им пречи.
Скоро приятелка ми каза - "Хората нямат половинки. Когато самите те са цели, завършени и се харесват такива, каквито са, тогава намират партньори. И не се допълват, а вървят заедно напред."
В една от последните книги, които четох "География на блаженството" се казва, че Любовта е по-висше благо от Щастието...
Аз може би не умея да съм мъдра. Знам само, че любовта е прекрасна. А когато боли, просто сме позволили на огледалото да се счупи и имаме нужда от промяна на гледната точка.
(и все пак, когато боли, боли много)
И заживели щастливо...
Прочетете и епизод 1. За да следите отблизо "Дневникът на една разведена жена" станете част от Jenite.bg във фейсбук!
| 77 | 2 |
