Винаги, когато лятото е в разгара си, ми става особено мило и малко тъжно. Тогава се случва по-често да пътувам до едно малко селце на около стотина километра от София, където разбрах що е то слънце, истинско детство и пълно щастие. Когато бях на осем, за мен то започваше с много бърза и лесна раздала с града, с мирис на липи и цветя от градината на баба, цигарения дим на дядо и усмивката му под мустака. Завършваше с аромата на сено и печени чушки. После задухваше оня вятър, който накрая донасяше студените капки дъжд, а те пък ми даваха право да ям всички ябълки направо от дървото. И те, повярвайте ми, бяха най-чистите ябълки на света. Максимално био. Макар по онова време никой никога да не беше чувал тази дума.
Моят свят тогава се състоеше от една улица, няколко високи ореха, по които да се катеря, и много смях. Когато падах от ореха – се сещах, че в един град, там някъде, където нищо не ме интересуваше, имах мама и татко, които трябваше да ме изслушат по телефона. И да ме успокоят, че всичко ще мине.
Лятото се случваха най-интересните неща на света. Тогава и само тогава всички деца бяха във ваканция, а всички баби с нетърпение ги чакаха да да си дойдат, за да могат да им правят вкусни манджи, с които да пораснат големи и здрави. А по-вкусно от баба не готвеше никой. Тя правеше чудеса от нищо – като супа от камъчета, сякаш любовта й беше оная подправка, за която никога не разбрах. Казваше, че е тайна. Сега, когато баба вече я няма и е на по-хубаво място, разбирам какво е имала предвид. Всъщност, тогава храната изобщо не беше важна, трябваше просто да се яде, за да станем големи, а никой не казваше колко е гадно да си голям. И баба правеше мляко с ориз, бъркани яйца, миш-маш, супа с пиленце, мажеше филии с лютеница, понякога и с масло и захар. Сега никое дете не може да си представи какво е – хляб, масло и захар. В днешния ден това ще бъде определено като нещо немислимо, нещо с милион калории, което вдига холестерола, нездравословно, ужасно нездравословно. Обаче не знаете колко е вкусно, когато си на осем. А и само филиите със захар не цапаха. Не е, да кажеш, лютеницата, която толкова обичах, но която ми оставаше много смешни мустаци, на които всички момчета все се смееха...
О, да. Лятото, дори когато си на осем, е много свързано с момчетата. Само те можеха да направят от една дъска, няколко болтчета и винтчета, и четири колелца, едно мое любимо забавление и уред за мъчение на коленете ми – наричахме го лагерница, нещо като пра-бабата на скейта, но доста по-неудобно. Тогава, обаче, удобството беше нещото, което най-малко ни вълнуваше. В къщата на село все още някъде има една, отдавна забравила що е то гладък асфалт и колко неописуемо изживяване може да е за едно дете спукането по наклона... чак до центъра на селото. Там, на чешмата с ледена вода, се събираха всички, почти успели да преудолеят гравитацията и да полетят на плъзгащите си се дъски – чак до финала. Много бях горда от факта, че само аз и момчетата можехме да го правим. Момичетата обикновено скачаха на ластик, който аз мразех, и играеха на дама. Скука.
Когато на някой му се счупеше този древен прототип на скейтборд, другите вадеха резервните си части, я колелце, я гайка, и сглобявахме нов за секунди. Защото играта никога не трябваше да спира. А когато станеше твърде късно и тъмно за спускане по стръмния асфалт, започвахме с криеницата – доста по-безопасна и удобна за практикуване в тъмното игра. Мисля, че по онова време много исках да бъда момче, защото те можеха да стоят навън до колкото-си-искат часа, а аз трябваше да се прибирам в полунощ, като Пепеляшка. Което, разбира се, никога не се случваше.
Още от малка мразя часовниците, така е и до днес. Тогава разбирахме колко късно е станало само по песента на щурците. По нея разпознавахме и есента – когато застудяваше, те започваха да свирят по-бавно и тъжно, сякаш се готвеха да се оттеглят на заслужена почивка, след като цяло лято бяха най-желаният акомпанимент на всяка една детска игра. А за тях се сещам постоянно и сега – народна топка, сляпа баба, стражари и апаши и любимата – откъсни узрелите домати от градината. После и пъпешите, и дините. И ги изяж заедно с всички деца – омазани до ушите в сладък сок от диня, но най-доволни на света.
Мразя зрелостта и естествения ход на технологичния ни свят, защото ми отне това. И повече никога няма да ми го върне. По онова време имах куче, Джули, която беше мой най-верен приятел, беше мила и черна, мъничка, но с голяма и пухкава опашка. Помня как един ден дядо ми ми каза, че е избягала и няма да се върне, а тя просто беше умряла от старост. Тогава пораснах за ден и никога повече не пожелах да имам куче. Остана ни Джако, който беше дете на Джули, но той само ми напомняше, че нея вече я няма, а от своя страна и него самият скоро нямаше да го има. Мисля, че някъде по онова време разбрах за смъртта.
Усещането за безвремие беше продължило твърде дълго – цяло детство. От четиригодишна, когато знаех всичко важно, а именно: мама и татко ме обичат, аз обичам мама и татко и най-хубавото на света е лятната ваканция – до 12-тия ми рожден ден, когато вече не беше правилно с братовчед ми да се крием в плевнята. Не разбирах защо. Малко след това започнах все по-рядко да ходя при баба, а дядо сякаш остаря. Летните ваканции прекарвах пред компютъра и вече знаех всяка негова джаджа в детайли, а за старите игри почти не се сещах. Тогава и асфалта, по който тествахме новите си изобретения на колела, започна странно да се рони, дворът ми изглеждаше малък и обрасъл с трева. Джако умря.
Някъде тогава реших, че вече не ми е интересно и забавно да бъда дете и трябва да съм голяма. За тази цел, дори когато не бях на училище оставах в София, много повече ме вълнуваше МTV и училищните лагери с момчетата от десети клас. Все по-рядко ми се дояждаха манджите на баба. И знаех, че същото се случва и с моите приятели.
Странно нещо е времето. Отнема ти всичко, за да ти го върне по най-болезнения за едно пораснало дете начин – когато вече знаеш колко много си имал, колко малко си го ценял, колко нечестно е, че е свършило, и колко бързо си живял. Днес вече внимаваме с всичко – с игрите, с плодовете от магазина, с работното време и почивките, с връзките, раните и белезите. Не само по коленете. Къщата е още там, дворът – още по-малък от преди. Мазето хич не е интересно, нито ореха – толкова висок и страшен. Баба и дядо винаги ще останат на 60. Усмихнати, седнали на пейката пред къщата и махащи за довиждане. До следващата ваканция.
| 1238 | 7 |
