Нищо не може да се сравни с първите дни на пролетта в края на март и началото на април. Нито е прекалено горещо, нито прекалено студено, а във въздуха се носи обещание за нещо ново, което предстои. Природата се пробужда за нов живот, както и ние самите. Не можем да го обясним – слънчевите лъчи ли са виновни, птичките, които любовно чуруликат сред градския шум, или вроденият ни стремеж към развитие.
Според клиничните психолози това е инстинкт, не по-различен от този на сухоземните костенурки, които се зариват в земята, и чакат да усетят топлата пръст по корубата си, за да продължат дългия си бавен път нанякъде... За разлика от тях обаче, ние нямаме 300 години да "скитаме" по света, а трябва да знаем или поне да имаме бегла представа по какъв път бихме искали да поемем.
Щастливци са онези, които имат ясна представа какво искат да правят с живота си, направили са си план и го следват като компютърен код, програмиран до такова съвършенство, че никога не дава грешка. Но има и други като мен, на които им е доста трудно да отговорят на въпроса: "Как се виждаш след 10 години?". Искам толкова много неща и при това все различни и дори взаимоизключващи се. Някой някога ми беше казал: "По-добре да искаш много неща, отколкото да не искаш нищо или само едно". Но дали?
Мисля си, че на хората, които избират точно едно поле на кариерно развитие, им е далеч по-лесно. Нещата са в бяло и черно, сивото обърква. И тук отново се намесват психолозите, които помагат на такива като мен, изгубили се, с цяло едно течение в науката, подчинено на поставянето на целите.
| 1 | 0 |
