"Утешението на ангела" (превод: Росица Ташева, цена: 15 лв., 160 стр.) буди интерес преди всичко с размислите за ценностите и всичко онова, което не е преставало да бъде в центъра на човешкото внимание от най-стари времена. След опит за самоубийство двайсетгодишният Юго е настанен в болнична стая с деветдесет и две годишната Бланш, която изживява последните си дни. Обзети от спонтанна симпатия един към друг, двамата повеждат завладяващ разговор за големите метафизични въпроси без еднозначен отговор: Бог, смъртта, съдбата, свободата, щастието, любовта… Юго е песимистично настроен, намира съществуването за абсурдно и не вярва в нищо и никого. Постепенно обаче отчаянието му започва да отстъпва пред любовта към живота на Бланш, особено когато тя му разказва изумителното духовно приключение, което е изживяла в младостта си и което я е преобразило.
Фредерик Льоноар (род. 1962 г. в Тананарив, Мадагаскар) е популярен френски философ и социолог, специалист по история на религиите. Главен редактор е на двумесечното списание "Le Monde des religions" (Светът на религиите), продуцент и водещ на седмичното телевизионно предаване "Небесните корени" по "France Culture". Изключително богатото му творчество включва над 40 есеистични произведения (сред тях издадените от "Колибри" "Душата на света" и "Сократ, Иисус и Буда"), удостоени с 10 френски и европейски награди, 10 книги с разговори и интервюта, участие в 3 енциклопедии, 7 романа, 2 театрални пиеси, 3 комикса и сценарии за серия от 5 телевизионни документални филма. Големите му теми са духовността, щастието, смисълът на живота, както и защитата на природата и на животинския свят. Книгите му са преведени на 20 езика и продадени в 40 милиона екземпляра. "Утешението на ангела" е най-новата му творба.
***
Тук можете да се насладите на откъс от книгата:
Полша, януари 1945 Вече не страдам. Не изпитвам онези жестоки болки в гърба и в тила. Дори не ми е студено. Какво облекчение! Всъщност изобщо не усещам тялото си. Опитвам се да отворя очи, но клепачите ми сякаш не се подчиняват на волята ми. Не чувам никакъв звук. Тялото ми е престанало да ме измъчва, но духът ми е разтревожен. Защо не усещам нищо? Какво е станало с мен? Франция, юли 2019 Снажната болногледачка избутва леглото от реанимацията и го насочва към центъра за рехабилитация. Един санитар гледа тялото на младежа, който лежи със затворени очи, и пита болногледачката: – Под упойка ли е? – Да. Излиза от интензивното. Промивка на стомаха. Казаха ми да го настаня в двайсет и седма стая. – Пак късмет! В двайсет и седма е госпожа Бланш. Отива си, но е като слънчев лъч. Никога не се оплаква. Персоналът я обожава. Странно е все пак, че настаняват млад мъж в стаята на възрастна жена. – Нямат избор. В отделението не е останало нито едно свободно легло. Санитарят помага на болногледачката да избута леглото до стая двайсет и седма. – Добър ден, госпожо Бланш. Ще си имате компания! – подхвърля санитарят на влизане в стаята. Детската усмивка на старата дама контрастира с измършавялото ѝ лице и хлътналите в орбитите черни очи. – Боже мой! Толкова е млад! – възкликва Бланш. – На двайсет е. – Какво му е? – Снощи е направил ОС, но вече е вън от опасност. Скоро ще се събуди. – Направил е какво? – Опит за самоубийство. Наблюдават се все по-често сред младите. – Какво нещастие… Болногледачката и санитарят прехвърлят младежа на леглото и излизат от стаята. Бланш обръща лице към новодошлия. И не може да се въздържи да не прошепне: – Толкова си красив! Гледа го и усеща да я обзема дълбоко вълнение. Младежът ѝ напомня единствения ѝ син, Жан, загинал на същата възраст. Бил е пълен с желание за живот и с планове за бъдещето, когато го помита една кола. Защо това момче е направило такова нещо? "Поне е оцелял и родителите му няма да са покосени от трагедията на смъртта му", мисли тя. Но каква драма е изживял, за да не иска повече да живее? Полша, януари 1945 Сега си спомням. Безкрайният поход през снега. Изтощението. Жаждата. Войникът, който ме удряше с приклада на пушката си в гърба, защото не вървях достатъчно бързо. Падането и жестоките болки. Пронизващият студ. И после… после нищо. Къде съм? Защо не усещам тялото си? Защо очите ми не виждат, защо ушите ми не чуват? Колко е странна тази нощ, тази тишина. ***
| 0 | 0 |
