Какво ли е да се чувстваш изоставен, нежелан, скучен? Да искаш да сложиш край на живота си, просто защото не виждаш смисъл от него? Безцветният Цукуру Тадзаки перфектно знае какво е. Освен цвят, той не вижда в себе си и нищо ценно. Уви, това не го прави "безценен”...
Романът на Харуки Мураками с трудното за запомняне име "Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване” (изд. Colibri) има шанс да ви се стори труден и за четене. Поне в началото. Апатията на Цукуру е заразна, а самочувствието му е толкова ниско, че действа направо вбесяващо на гледащия го отстрани читател.
Но как се е стигнало дотук? Защо един млад, умен и привлекателен мъж прекарва своите най-хубави години на житейското дъно?
"Имаше съвършено определена причина Цукуру Тадзаки да бъде толкова силно обсебен от смъртта. Един ден разбра, че четиримата приятели, с които дотогава, и то от години, бе в топли дружески отношения, не искат нито да го виждат, нито да разговарят с него. Категорично, твърдо и безкомпромисно. Освен това нямаше никаква представа какво налага подобно жестоко известие. Нито пък се осмели да попита.
Четиримата му бяха приятели от гимназията, но Цукуру беше вече напуснал родния град и следваше в един токийски университет. Затова отлъчването му от групата не беше някакво тривиално притеснение. Можеше да срещне всеки от тях на улицата, без да изпита неудобство. Само че така бе само и единствено на теория. Живееше далеч от тях и това допълнително засилваше болката и я правеше далеч по-непоносима. Отчуждението и самотата се превърнаха в дълъг няколко стотин километра кабел и гигантският рудан го намотаваше с огромна мъка. И по всяко време на денонощието по тази претоварена линия пристигаха неподдаващи се на разшифровка съобщения. Звукът наподобяваше пробиващ си път между дървета бурен вятър и променяйки силата си, пронизваше на талази ушите му.
Петимата бяха от един клас на общинско училище в предградие на Нагоя. Три момчета и две момичета. Сприятелиха се през лятото на десети клас покрай благотворителната дейност, в която участваха. Тя бе в рамките на лятното им домашно по обществени науки, но и след определеното за това време групата продължи по своя желание и съвсем спонтанно започната работа. Освен благотворителните си занимания през почивните дни излизаха заедно на екскурзии, играеха тенис, ходеха до полуостров Чита да плуват, събираха се в дома на някой от петимата и учеха за изпити. Или пък без специално да уговарят мястото – това се случваше най-често, събираха глави и разговаряха безкрайно. Не решаваха за какво точно ще си говорят, нито изчерпваха темата.
…
Там в свободното от работа и занимания време петимата открадваха минути за откровени разговори и опознаха мислите и характерите си. Разкриваха желанията си, споделяха проблемите си. А когато лагерът свърши, всеки от тях си каза, че е на точното място и е обвързан с правилните хора. И всеки за себе си изпитваше блаженото чувство, че има нужда от останалите четирима и същевременно им е нужен.
Усещането наподобяваше рядко постижимо щастливо химическо съединение. Набавяш същия изходен материал, ала колкото и старателно да подготвяш всичко, едва ли е възможно да постигнеш същия резултат. Впоследствие продължиха приблизително два пъти в месеца да ходят след часовете при децата от онова училище – помагаха им в уроците, четяха им книги, играеха с тях. Освен това косяха тревата, боядисваха сградата, ремонтираха спортните съоръжения. Това продължи почти две години и половина – докато завършиха гимназия.
…
Освен това с изключение единствено на Цукуру Тадзаки останалите четирима имаха една незначителна прилика. Имената им съдържаха цвят. Фамилиите на двете момчета бяха Акамацу – Червен бор, и Оуми – Синьо море, а на двете момичета съответно – Ширане – Бял корен, и Куроно – Черно поле. Единствено Тадзаки нямаше нищо общо с цвят. Това от самото начало накара Цукуру да изпита леко отчуждение. Разбира се, дали името съдържа цвят, или не, няма никакво отношение към характера на човека. Той си даваше сметка за това. Но все пак изпитваше съжаление и дори, за своя изненада, доста силна болка. Естествено, приятелите му се обръщаха един към друг по прякор, тоест по цвета – Ака, Ао, Широ, Куро, и само към него по име, тоест Цукуру. И той безброй пъти се замисляше, и то не на шега, колко ли щастлив би бил, ако във фамилното му име има цвят. Тогава всичко щеше да е идеално.”
Сюжетът на книгата обаче далеч не се изчерпва със самообвиняването, с което Цукуру запълва времето и мислите си. То е само отправна точка за странните случки и срещи, преследващи героя през целия му повествователен път.
След като майсторът по изграждане на паралелни реалности Харуки Мураками запознава читателите достатъчно изчерпателно с миналите тегоби и настоящите тревоги на Безцветния, той дава възможност на действието да вземе съвсем неочакван обрат.
Мотивиран от желанието си да спечели сърцето на една жена (разбира се!), той се престрашава да разрови раната отпреди 16 години и да потърси истини, от които откровено го е страх.
Историята, която се разгръща пред очите на човека, държащ книгата в ръцете си, е неочаквана и заплетена. А краят, типично в стила на Мураками, въобще не е еднозначен.
Потопете се в един свят на реалистични сънища и болезнено невъзможна реалност, за да откриете красотата на съвременната японска литература.
А за още интересни книги станете част от Jenite.bg във Facebook!
| 2 | 0 |
