Ние, Jenite, обичаме да ви срещаме с младите и талантливи българи, които не спират да правят това, което харесват и държат мечтите си живи и будни. А какво вдъхва повече плам и сила на човешката душа от литературата? Нима има по-съкровено и интимно изкуство от поезията? Има ли човек, който да не е открил частичка от себе си в прозата?
Днес ще ви срещнем с едно 22-годишно момиче, което харесва и поезията, и прозата и твори умело и на двата фронта. Това е Боряна Нейкова, студентка по журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". През 2014 година тя печели Първата награда на Националния младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев" в Стара Загора, а преди броени дни бе издадена първата ѝ стихосбирка, която носи името "Където за кратко е имало куче”. Боряна има и личен блог, в който можете да откриете още от безспорния талант на младото момиче.
Откога датира любовта ти към писането? Имаше ли момент, в който си каза, че това е твоето нещо и искаш да се занимаваш само с него?
Бях в гимназията, току-що се бях отказала от пианото и търсех нов начин на изразяване. Също така бях много запалена по литературата в училище, безспорно заслугата за това е на преподавателите ми.
Случвало ли ти се е да прочетеш нещо и да ти хареса толкова, че да те хване яд, че не си го написала ти, че не си се сетила за тези думи и за онова, което се крие зад тях?
Много често ми се случва. Така откривам любимите си автори. За да ти хареса един текст, трябва да ти стане близък. Да чуеш твоята история, написана от някой друг - това е магията на литературата.
Съвсем наскоро издаде стихосбирка, но имаш блог, в който пишеш проза. Кое ти харесва повече поезията или прозата? В коя сфера се чувстваш повече в свои води?
Като читател предпочитам кратките форми- разкази, есета, поезия, пред романите. При тях авторът казва много с малко думи, към това се стремя и аз, макар че има още много да уча и чета. Рано се хвърлих в най-трудното - поезията, дано един ден да не съжалявам.
Кога решаваш, че е време да напишеш нещо ново в блога си? Имаш ли някакви препоръки към всички начинаещи блогъри или към тези, които искат да имат подобно лично местенце в интернет?
Не мисля, че има начинаещи и напреднали блогъри. Понякога просто искаш да разкажеш нещо на някого и това е най-лесният начин - чрез история. Влизам в блога си само когато имам нужда да напиша точно това точно сега, но не ми се случва често.
Хората казват, че влагаме частичка от себе си във всичко, което правим. Ти влагаш ли много от себе си в това, което твориш, за да могат всички да видят нещата през твоите очи, или по-скоро се криеш зад думите и искаш всеки да търси своя смисъл? Открива ли те писането или те прави по-затворена в собствения ти свят?
Пишейки книгата, се отнасях честно към текста. Историите са истински, героите са действителни, реалността дава повече материал за поезия от всичко, което може да бъде съчинено. Нямам какво да крия зад думите, авторът е нещо като фотограф - със стихотворението разкрива свое моментно състояние, а не себе си по принцип.
На кого показа за първи път своето творчество? Беше ли те страх или срам от реакцията на околните?
"Творчество” е голяма дума, в никакъв случай не бих я използвала за първите си опити в писането (пък и за настоящите). Вероятно първо съм показвала текстове на приятели, не помня това да е било съпътствано от някакви негативни емоции. Трябва да си наясно, че имаш пълното право да пишеш слаби текстове, всеки пишещ човек е минал през това.
Учиш журналистика, занимава ли ти се все още с това или вече имаш други планове. Всъщност обичаш ли да си правиш планове?
Вторият въпрос улеснява отговора на първия, в ежедневието съм организирана, но не обичам да правя дългосрочни планове. Предпочитам нещата да се случват когато им дойде времето. Бих се занимавала с всичко, стига да е интересно за мен. Пазя се от стреса, доколкото мога, не бих искала да попадна в работна среда, където той е неизбежен.
И като за финал един задължителен литературен въпрос - коя е книгата, която би препоръчала на всеки и е оставила най-дълбока следа у теб?
Разказите на Стайнбек, особено "За Мишките и хората”, бих препоръчала на всеки, а най-дълбока следа у мен е оставила "Записки от подземието” на Достоевски.
Куче
Не искам куче да имам.
Не искам нищо да имам
за кратко.
А после да нямам
завинаги.
Не искам куче в къщата.
След кучето
къщата
е с едно куче по-празна,
с едно куче по-чиста,
с едно куче по-тиха.
По-тъжна от всяка къща без куче
е онази, в която е имало куче.
И думата "ново”, употребена за куче
е тъжна.
Не искам куче да имам.
Не искам нищо да имам.
Светът е напуснато място,
където
за кратко е имало
куче,
а после завинаги няма.
Ако искате да продължаваме да ви срещаме с младите талантливи българи, станете част от страницата на Jenite.bg във Facebook!
| 1 | 0 |
