Ям, следователно съществувам!

Добро утро! Отивам да си направя кафе. С кафето вървят обикновени бисквити, хапвам две-три, взимам си и за из път. Пристигам в офиса и ми е сладко, даже твърде. Искам нещо солено – я фъстъчки, я солети. Взимам си. И точно в 12 отивам да обядвам. Не е необходимо да признавам своето разточителство, само ще спомена, че за следобедна закуска разчитам поне на една вафла. От големите. Току-що свършвам работа, а вече мечтая за най-вкусната вечеря. И скоро масата е отрупана с храна. Наяждам се оптимално и с още пълна уста правя пуканки за филма. Лека нощ!

Стомахът ми ме мрази. А метаболизмът ми само си мечтае да не беше толкоз бърз и ефективен. Спортът ме спасява от гузната съвест. Която проплаква от време на време, докато гледа как колежките ми обядват ябълка. Една-единствена ябълка. И не могат повече – преяли са.

"Къде сбъркахме?" питат всички участници в храносмилателната ми система, след като съм им създала работа. Отново. Тъпча се без да съм депресирана и нещастна. Не гоня стреса, просто ям. Постоянно. Нещо като Кунг-Фу Панда в човешки вариант. Да похапнем малко?

Не смятам обаче, че и за миг трябва да се чувствам виновна. Сигурно и аз след някоя друга годинка ще мина на кълнове с ръжен хляб и био краставици. Сега обаче не се лишавам от нито една вкусотия, която кулинарният свят е готов да ми предложи. И се чувствам перфектно.

Организмът си знае работата. Прияжда ми се риба – липсва ми калций, искам шоколад – ниско ми е кръвното. Не мога да отричам очевидните сигнали за недостиг, които ми изпраща моят глад.

Мога да понеса всякакви тежки условия на живот. Да не спя цяла седмица, да тичам до припадък, да търпя студено и топло... Само не ме оставяйте гладна, моля ви. Тогава се превръщам в раздразнителен хищник, готов на всичко за порция храна. По-пълна, ако може.

Щастието, което изпълва всяка моя вече сита клетка, не може да бъде описано и от най-талантливия творец. Вкусът на храната, съчетанието между продуктите, задоволяването на капризите на моя апетит – незаменимо изживяване. След него аз усещам, че съм жива.

Шегата настрана. Как мога пълноценно да се справям с всички предизвикателства, ако нямам енергия за това? И не ми казвайте, че една зърнена закуска ми дава точно толкова въглехидрати, колкото една пържола. Може. Но не ме засища! Усещането за глад понякога боли. Друг път просто изнервя неудържимо. И ми пречи, и ме плаши. Не, аз няма да се спра. Ям, следователно съществувам!