Да му се обадя или не? Гениално! След определeн брой години и определeн брой успешни, а и недотам, връзки, стоя на същото място и си задавам същия въпрос. Въпросът, който всяка една от нас си е задавала милиони пъти за него, онзи-който-обичаше до полуда, а той така и не ѝ отвърна. На нея, иначе уникалната и незаменимата.
Казват, че човек прави грешки, но глупакът ги повтаря. Ами аз в коя графа съм, след като не просто съм повторила своята, а дори вече съм развила свръхестествени способности да отгатвам развоя на събитията след нея с математическа точност.
Но пак съм тук, на около 20 см от телефона, облякла рицарската броня и готова за битка. За него? Не! Битка срещу мен самата. Посипвам си главата с пепел, самообвинявайки се гръмко, колко безволева съм всъщност. Без да помисля, че са нужни тонове воля, за да се мъча с години да дам нещо на някой, който не иска да го вземе, и да не се откажа. Да влагам чувства там, където срещам безразличие.
Позната история с предсказуем финал. Все някога ще свърши, клин клин избива. Но въпросът не е "дали", а "кога". И колко още ще отнеме - дни, месеци, години? А, забравих за вечния страх: "Ами ако просто не свърши? Ако съм перманентно и умопомрачително влюбена в грешния човек завинаги?!".
И ето, вече държа телефона, почти набирам номера, който съм трила и запаметявала отново около сто пъти без никаква полза, защото го знам наизуст. И 101-ото повторение на познатата грешка вече е факт, сигналът е свободно.
Изведнъж този, който не би разбрал, ако съм тъжна, ако съм се разболяла от шарка или ме е блъснала кола, е изключително притеснен за мен, а разговорът завършва с достоверното "Утре ще ти се обадя!". И отново вървим към логичния финал със скоростта на смъртноранена костенурка.
Но има светлина в края на тунела и този път май не е влак, наистина съм поумняла. Вече не му вярвам. Е, нали повторението е майка на знанието, та и аз на този принцип съм се понаучила на някои неща. От часовете по математика помня само, че теоретично в такива случаи вероятността да се обади е 50%. Или ще се обади, или няма да се обади. Практически обаче досега това не се е случвало почти никога и едва ли този път ще бъде изключение.
Междувременно чакам принца на бял кон, който ще ме спаси от тази зависимост. Добре де, ако не принца, то поне конят му да дойде – като предизвестие, но по-бързо, защото пак ще грабна телефона.
"И стига си се залъгвал,че друг някой ще те избави!
Човек или се учи да плува, или се дави!"
(Mадлен Алгафари)
И една сутрин се събуждам и чакането е приключило, защото разбирам, че няма кой да ме измъкне от ямата, в която доброволно съм се напъхала. Всъщност има някой. Аз. Защото аз сама си създавам кумири и пак сама трябва ги сваля от измисления им пиедестал и защото филмът в моята глава коренно се различава от този в главата на човека, заради когото пропилях толкова време.
Червен картон и мачът свърши. Няма победител, но има губещ - аз. Защото изгубих прекалено много време и сама се въвлякох в погрешна мечта. И все пак има хепи енд. Вече свалих от себе си едно ужасно бреме и съм готова за своя принц.
| 208 | 5 |
