В днешния материал от рубриката ни Присъда "Бежанка” ще ви заведем на едно "пътешествие” във вътрешността на бежанския лагер в "Овча купел”. Ще ви покажем условията, в които бежанците живеят, борят се и се надяват, че ще дойде време, в което ще успеят да се върнат у дома. Там, където днес вероятно не е останало нищо…
Осъществяваме обиколката си в лагера, придружени от дежурния охранител. Вървим по дълги и мрачни коридори. По пътя си се разминаваме най-вече с деца.
Погледите ни срещат любопитните детски очи, весел смях изпълва празното стълбище, а стъпките от босите крака бавно заглъхват зад нас.
В бежанския лагер единствено семействата разполагат с "привилегията” да бъдат настанени в самостоятелна стая. Много често се получава така, че 7-8 човека трябва да спят, да се хранят, да живеят между четири стени. Такъв е случаят с тази група бежанци. А условията, в които правят всичко това, както сами ще се убедите, не са никак прилични. 
Дюшеци, сложени направо върху земята, стол, пригоден за маса, и едно единствено шкафче. Тоалетната спешно се нуждае от ремонт. Тръбите в банята, която се намира на същото място, капят и причиняват страшни неудобства. Хигиената е проблем, който не е никак маловажен.
Продължаваме нататък. Срещаме няколко жени, които отказват да разговарят с нас. Някои от тях не искат, други имат работа. Няма жена обаче, която да не е заета с нещо. Залисани в домашните си задължения, жените и тук изпълняват ролята си на домакини.
Не след дълго попадаме в стаята на едно сирийско семейство. Заедно с него, вътре се намират и други обитатели на лагера. Оказва се, че сме прекъснали обяда, който току-що е започнал. Но въпреки това сме поканени вътре.
Мохамед*, главата на семейството, веднага се залавя да ни приготви чай. Гостоприемство и любезност са първите неща, които ми правят впечатление у тези хора.
Настаняваме се на едно от леглата, а хората прекъсват обяда си, за да поговорят с нас. На трапезата остава само едно 3-годишното дете.
Мохамед е тук заедно със съпругата си и децата си. Някои от тях са в стаята, други са навън, улисани в игри. В България пристигат преди три месеца, пресичат границата ни с Турция. Преди да дойдат тук, живеят в Дамаск.
"Наложи ни се да вървим дълго време - приблизително седем часа. Бяхме заедно с голяма група от 45 души. В края на краищата полицията ни залови и се отнесоха много човешки с нас. Провериха дали някой не се нуждае от медицински грижи, осигуриха ни помощ.
На границата останахме един ден, след което ни преместиха в бежански лагер, но не помня неговото име. След два дни дойдохме тук”, споделя Мохамед.
Мъжът споделя още, че семейството му получава месечна помощ от държавата. Осигурена им е и храна. Все още никой от тях не е получил статут.
Останалите мъже, които са "на гости” на семейството, споделят мнението на Мохамед, че животът в България е труден. Смятат, че страната е красива, но няма достатъчно работни места. На мнение са, че тук няма бъдеще за тях и след като получат статут, ще трябва да заминат.
Един от тях признава, че когато попада в България, остава силно изненадан, понеже не усеща по нищо, че се намира в държава от Европейския съюз. "Всичко тук е старо - сгради, обществен транспорт. Но въпреки това ми харесва. Пристигнах заедно с брат си, който все още е зле. Раниха го в Сирия и сега, след като получи медицинска помощ, малко по малко се възстановява.”
Мъжете са основните ни събеседници в този разговор. Говорят за ситуацията в Сирия и се гневят на все по-черните събития, които се случват в родината им. Все още имат близки и приятели у дома, за които се тревожат. Казват обаче, че тук се чувстват на сигурно място.
Според тях терористичните групировки, които навлизат в Сирия, претендират, че са ислямистки, но всъщност не са. "Те просто убиват. Това, което се случва в момента в Сирия е ужасно! Отвличат жените ни и затова много от тях предпочитат да умрат вместо да попаднат в ръцете на насилниците. Самоубиват се, за да не може никой да ги нарани.”
Мохамед разказва, че преди революцията да започне, в Сирия е имало много туристи. "Беше невероятно - можехме да правим каквото поискаме. Сега, никой не може да прави това, което иска. Това, което прави всеки един свободен човек - да живее нормално.”
Обръщам се към двете жени в стаята, едната от които е съпругата на Мохамед. Казват, че се чувстват добре в България. Децата им посещават уроци по български език в лагера. Малчуганите казват по няколко думи, за да го докажат.
Време е да оставим семейството и техните приятели да продължат обяда си. Благодарим за гостоприемството и се насочваме навън. Мохамед и всички останали ни благодарят за това, че ще разкажем тяхната гледна точка на хората в България.
Преди да си тръгнем от общежитието, охранителят, който ни придружава, споделя, че досега не е имал особени проблеми с бежанците. Казва, че не са "лоши хора", но трудно се разбират помежду си. Справят се някак с общуването - малко руски, малко български...
Излизаме на двора, а студът и силният вятър са принудили повечето обитатели да се приберат в стаите си. Децата обаче не се плашат от студеното време и играят свободно. Сред тях могат да бъдат видени малчугани както от арабски, така и от африкански произход. Тук расата няма значение. Защото в детските очи всяко дете е човек. А игрите не разделят никого на "нормален” и "различен”.
*Името е избрано произволно.
За да следите рубриката ни Присъда "Бежанка", станете част от страницата на Jenite.bg във Facebook!
| 11 | 0 |
