Ели Мантовска е майка на 3 деца, близначки, родени през 2014 г и син, роден през 2018 г. Тя е дипломант в магистърска програма Психология на развитието към Нов Български Университет, стажант-психолог в столични училища и детски градини. Автор и водещ на обучения за родители, съосновател на Фейсбук групата Читателски клуб Детето и ние. Може да я последвате в Инстаграм, където споделя за пътя към спокойно родителство и във Фейсбук, където представя идеи за проговаряне и общуване с малкото дете.
Отказ от храна. Много деца са наричани "злояди” и отказват изцяло или се хранят с изключително голямо нежелание. Как да подходим към този проблем?
Темата за храненето е важна за мен като майка на дете, което на 3 години тежеше 8 килограма. Споделяла съм много за нашия опит, благодарение на Академия за родители успяхме да подготвим серия семинари за "Храненето и злоядите деца”. Ето някои идеи, които съм прилагала в нашето семейство и в консултации с родители:
- Да се опитам да си изясня какво точно ме притеснява - количеството храна, което детето яде? Еднообразието на храни? Подбирането на текстури или видове храна? Прилъгването с филмче или играчки? Силните емоции по време на хранене? Излизане от кривата на растежа? Чести стомашни проблеми?
- Да поставя приоритет на 1 нещо, което да опитам да променя и да се въоръжа с всякаква подкрепа - на партньора, детската градина, баби и роднини и особено на лекари и/или други експерти, с които да съгласувам плана си и които да ми помагат в моменти, когато е особено трудно и не виждам надежда
- Да си водя записки, за да мога да докажа, че промяна има, дори и да е по-бавна и по-ограничена, отколкото ми се иска
- Да покажа състрадание първо към себе си - храненето би следвало да е естествен инстинкт, а понякога ни се струва, че не е нормално да е толкова трудно, може да го преживеем дори като отказ от храна=отказ от обичта ни.
Трудно заспиване? Невъзможност на детето да заспива само - предпочитание или проблем?
Моето мнението е, че това е нужда. Може да е проблем за нас - защото имаме куп неща за вършене след като детето заспи. Но не е детска прищявка или навик, а естествена човешка нужда. Много от нас също заспиват и спят по-добре в леглото с партньора си, сравнено с моментите, когато той или тя отсъстват.
Сънят е бариера пред привързаността - когато детето заспива, то се отделя от нас. Затова често малките деца търсят физическото ни присъствие и бавят раздялата: искат прегръдка, да отидат още веднъж до тоалетната, да пият вода. Това е съвсен нормален процес, но за нас, родителите, е последната граница между деня с детето и шанса да сме насаме или да подхванем всички задачи, които ни очакват. Ако можем да приемем, че приспиването ще е нужно само няколко години, но ще постави една много здрава основа на отношенията ни, която ще доведе нашия тийнейджър да говори с нас, когато има нужда, може би ще сме по-склонни да отложим така необходимото време насаме. И може би точно защото ще сме приели и ще искаме да сме до детето си, докато заспива, то ще се отпусне в сънищата по-бързо…
Възможно ли е трудното заспиване да се дължи на определени психологически фактори и как да се справим?
Понякога, ако детето се върти и не заспива над, да речем, 30 минути е възможно да е преуморено или все още да не се е освободило от всички емоции на деня. Тогава помага превенцията - в дни, когато виждаме, че е така, да отделим около час преди времето за сън време да изпразним резервоара на раздразнението у малките. Чрез свободна игра сред природата до насита, чрез самостоятелна неструктурирана игра у дома, чрез игрови подход и боричкане с нас, чрез сълзи на тъга или емоционален изблик. Забелязали ли сте, че след като детето поплаче от тъгата на осъзнаването, че ще удържим някоя граница, е много по-спокойно и по-склонно да сътрудничи?
Ако детето има проблеми със съня като цяло: освен че трудно заспива, се буди често и с плач/викове, може би изживява труден период. Тогава е добре да огледаме ежедневието му, да преценим какво го затруднява или претоварва и да облекчим ритъма на семейството. Може да е добър момент и да се обърнем към специалист за подкрепа.
Страхът от ходене на гърне също е често срещан, но какво решение можем да намерим?
Някои деца се чувстват ограничени и контролирани, в крайна сметка не е лесно да си дете и цялото ти ежедневие да зависи от решенията на друг. Тогава може да помогне отпускане на контрола и по-често предлагане на избор (съобразено с възрастта, например не можем да искаме от 2-годишно дете да избере подходящи дрехи от гардероба, но можем да подберем 2 варианта и то да избере между тях. Ако сме решили и детето е готово да махне пелените, не бихме предложили избор дали да ходи на гърне или в памперс, но можем да предложим избор дали да седне на гърнето с книга или докато слуша песен. Някои деца имат период, в който губят умения. Трети деца спират да ползват тоалетна заради болезнено изхождане и т.н. Винаги си струва да се запитаме защо и да се постараем да облекчим или отстраним причините. Много помага и смехът. Може да огледаме причините за този страх и да опитаме през игрови подход да ги проиграем. Например, някоя играчка да не иска да ходи на гърне и да пишка на всякакви смешни места. Или гърнето да бяга от детето и да не позволява да бъде ползвано. Целта е чрез игра и смях детето да се освободи от страха.
Трудно проговаряне? Кога проговарянето може да се дължи не на физически, а на психологически проблем? Какво е решението?
Заедно с логопед и психолог създадохме онлайн видео самообучението Сладки думи за проговаряне и общуване с малкото дете. Може да последвате и Фейсбук страницата Сладки думи, където често споделям съвети по темата. Трудното проговаряне може да е следствие от много фактори, но не ми се иска да се фокусираме върху тях и да трупаме тревожност у родителите. По-скоро бих обърнала въпроса и бих предложила идеи за стимулиране на проговарянето като стимулираме радостта от общуването. Отново ни идват на помощ игровият подход и хуморът. Например, всички игри от типа "подай и върни”, при който възрастният прави нещо забавно, а детето реагира с жест, изражение, (част от) дума е чудесна покана за общуване. Такива игри са т. нар реципрочни игри, които са научно доказано средство за стимулиране на проговарянето и общуването от Центъра за детско развитие към Университета в Харвард, САЩ. Ето една идея: кихавица.
Тръшкането - един от най-стресиращите ситуации за родителите. На какво може да се дължи поведението и как да подходим към детето?
Не харесвам думата "тръшкане” - в нея има много отрицание: манипулативно поведение, налагане, разглезване и т.н. Колкото повече науката ни разкрива за човешкия мозък, толкова повече доказателства има, че тази част от него, която отговаря за регулация на емоциите и поведението, за планиране на последствията от действията ни, за решаване на проблеми, се развива до 25-тата година. Едно дете на 1-2 години, когато обикновено започват тези емоционални изблици, няма капацитета да ни се налага или да ни манипулира. Тези кризи са съвсем нормална и дори необходима част от детското развитие. От една страна, те служат на детето, за да заяви и определи себе си като се отличи от мама, от друга - те са един чудесен вентил, който природата е измислила именно за освобождаване от натрупано раздразнение. Ок, чувам, че казвате, чудесно е, че щом детето ми се тръшка, значи е нормално, но какво да правя аз, за да го спра? Нищо. Ако сте осигурили безопасността на детето и може да запазите собственото си спокойствие - това е достатъчно. Призовете емпатията и състраданието: детето ви минава през нещо много важно за него, отказано му е нещо много важно за него, дори и нас да ни изглежда абсурдно. И в този момент, ако имате сили и наистина го чувствате в себе си - просто може да му покаже съчувствие, без дори да говорите или да го докосвате, само с лицето си. По силата на огледалните неврони, когато детето се освободи от бурята, ще ви усети като фарът на неговото спокойствие.
Ако, обаче, детето не е безопасност, или вие чувствате, че нямате това вътрешно спокойствие, може да опитате физически да ограничите детето - като го пренесете от средата на улицата на тротоара или като стиснете зъби и кажете: "Виждам, че тези чувства са силни и важни и ще ги изслушам като се приберем у дома. Точно сега, обаче, ще те гушна и ще излезем от този магазин”. Дайте си позволение да отложите тази емоционална криза за по-безопасен и подходящ момент.
Страх от тъмното - нещо нормално или нещо, с което детето трябва да се справи? Сблъсъкът на децата с различни страхове - чудовища под леглото, торбалан и т.н. Как да подходи родителят, за да помогне?
Има страхове, които са развитийно нормални и са етап, през който детето минава. Важно е да знаем, че повечето страхове: от тъмното, от чудовища, от вълка и т.н. са етикети, обяснения, които детето може да даде на нещо, което не може да обясни - това може да е претоварена "алармена система” (твърде забързан ритъм, трудна адаптация към промяна, например детска градина и т.н.). Добре е да се вгледаме в нуждите на детето, на първо място нуждата от привързаност, от принадлежност: детето чувства ли се през повечето време свързано с нас, "видяно”? Има ли твърде заето ежедневие? Минава ли през промяна? И да помислим как да облекчим "алармената система”, след като намерим горните отговори. Би било проява на смелост от наша страна да се обърнем и към специалист за подкрепа, понякога е трудно да си отговорим от къде идва детската тревожност и как да я облекчим. Не случайно един от най-споделяните ми постове е с практични идеи по темата.
Ако детето проявява признаци на агресия - как да реагираме? Ако удря родителя или други деца?
Агресията при децата също е съвсем естествена. Д-р Гордън Нойфелд говори за следната стълба от 3 стъпки за справяне с раздразнение при детето: 1) детето търси решение. Ако намери, се успокоява. Ако не намери, се качва на следващото стъпало: невъзможността. Ако приеме невъзможността, вероятно ще се разплаче със сълзи от тъга (примерно, ние сме поставили твърда граница и няма втора бисквита, но проявяваме и разбиране колко трудно е за детето и колко силно иска тази бисквита). Ако не приеме невъзможността - следващата стъпка е 3) агресия към себе си, друг човек, животно, предмет. Като има и тук стълбица, например, ако детето вече не удря, а вика, значи се е изкачило по стълбата на самоконтрол и използва по-малко неблагоприятна изява на агресия. Ако детето удря, първо е важно да се погрижим за безопасността на всички. Ако удря нас - да застанем настрани или да поставим възглавница между нас. Но нека да не оставяме малкото дете само с трудните и силни емоции. Нещо, което правя когато синът ми на 4 години замахва да ме удари, е да посрещна удара като "дай пет” и да му дам думи: "Виждам, че моят отговор не ти харесва. Може да кажеш това, без да удряш”. А ако удря друг, да препречим пътя и дори, ако се наложи, нежно да хванем ръцете му, без да го нараняваме, но за да го спрем. В момента, в който емоциите са нажежени, колкото по-малко думи използваме, толкова по-добре. А изкушим ли се да накажем, викнем или се скараме, ще налеем още повече напрежение в и без това вече пренапрегнатото дете, Това не е момент за урок по добро поведение, колкото и да ни се иска и да смятаме, че го дължим пред околните. Тези отношения са между нас и детето ни, не дължим обяснение за начина, по който възпитаваме. Ако знаем, че в момента детето е в период, в който се намира по-често на 3тото стъпало за справяне с раздразнението и удря, да сме до него на детската площадка и по-скоро да се стремим да предотвратим такива ситуации. Ако това не е възможно, може да избягваме срещи с връстници - често и другите деца на същата възраст минават през подобни периоди и се борят със собственото раздразнение. Ако това се случва само в определени ситуации - при едната ми дъщеря на 3 г се случваше в детската градина - да търсим отново причините детето толкова често да стига до това 3то стъпало: какво я претоварва? Кой и как там може да й помогне с превенция? Можем ли да намалим времето й там? А у дома - какво можем да направим?
Невъзможността за задържане вниманието на детето за по-дълъг период от време - предвестник ли е на някакъв психологически проблем или е нормален период?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос без да знам за каква ситуация става дума, за детето, за очакванията. Бих предложила една проста формула за нашите очаквания: счита се, че едно дете може да задържи внимание върху нещо, което му е интересно толкова минути, на колкото годни е плюс 1, т.е. Ако е на 2 години - 2 +1=3 минути. Всичко над това би било неподходящо за възрастта. Разбира се, има деца на 2 години, които могат да задържат вниманието си и по-дълго и това не значи, че има нещо притеснително.
Вашият съвет към младите родители!
Вие сте най-прекрасните родители на своите деца! Щом четете този материал, значи търсите начин да се развивате, търсите подкрепа, обичате безусловно своите деца - поздравявам ви и ви пожелавам да получавате помощта, която търсите и да се наслаждавате на много поводи да празнувате сладките семейни мигове от ежедневието с деца.
| 2 | 0 |
