Япония е авангардна. Хироаки Умеда пък е авангарден за Япония. Хореограф? Прекалено постно казано. Умеда е архитект на съвременния танц, който в последно време далеч не се изчерпва само с едното танцуване.
Японецът е започнал късно - на преклонната за танцьорите възраст от 20 години. Но той е абсолютният пример за това, че дарбата не знае школи и канони. Изкуството му не подлежи на описание. То е от онези, които се чувстват. Трудно би могло да се разкаже за него, но незабавно се разпознава.
Хироаки Умеда и неговите уникални спектакли "Haptic" и "Adapting for Distortion", съчетаващи у себе си танц, пространство, светлинен дизайн и звук, ще видим в петък, в зала 1 на НДК. Аз обаче успях да се свържа с него малко преди събитието и да ви поднеса артиста в аванс.
Как и защо реши да обединиш в едно модерния танц, дигиталните светлини и технологиите?
Всъщност не това бе моето намерение. Просто започнах да създавам спектакли, използвайки всички инструменти около себе си – включително и светлината, и технологиите. Когато започнах да танцувам, компютърът вече бе неотлъчно до мен и така се превърна в неразделна част от почерка ми.
Доста хореографи, занимаващи се с модерни танци, експериментират с движенията и светлината, но твоят стил остава доста отличителен. Би ли могъл да го опишеш?
Може би най-специфичното при мен е, че в своите спектакли се домогвам до всички възможни елементи, които служат за физическото стимулиране на сетивата – светлина, звук и т.н. Всяко определено шоу има своята фундаментална идея и всички тези инструменти служат на това да я пресъздадат на сцената най-пълно.
Докато гледа представленията ти, човек започва да разсъждава за личността на новия век, за тялото и душата, които вече неизменно са свързани с технологиите. Това ли е генералното послание?
Не мисля. Дори и да бях роден в друга епоха, независимо в миналото или в бъдещето, щях да правя абсолютно същото изкуство, използвайки инструментите, типични за тази епоха. Лично за себе си смятам, че моето изкуство е едновременно примитивно и футуристично. Но много се радвам, ако публиката, която гледа спектаклите ми, наистина разсъждава върху подобни теми.
При това положение, би ли споделил какви са главните идеи на двата ти спектакъла "Haptic" и "Adapting for Distortion" - кое ги отличава и по какво си приличат?
Това, което правя и в двете представления, е едно и също, но използвам различни подходи. В "Haptic" исках да използвам светлината като обект, който докосва очите. Поставих фокуса върху цветовете, получени вследствие на стимулирането на светлината в различни честоти. Желанието ми бе да предам танца на публиката като обект, който докосва зрението ѝ.
В "Adapting for Distortion" се фокусирам върху визуалните илюзии. В този спектакъл танцът се показва с помощта на видео прожектор, поставен на сцената – метод, който увеличава оптическата илюзия, респективно танцът започва да се видоизменя и да претърпява различни метаморфози.
Кое ти е най-трудно, докато танцуваш в това триизмерно пространство, набраздено от светлина?
Най-трудно ми е да танцувам, докато на сцената се прожектират движещи се светлинни образи. Защото чувството за баланс при човека зависи предимно от визуалното възприятие, от онова, което виждаме. Така че, докато съм заслепен от светлина, аз всъщност съм лишен от едно от най-важните сетива на баланса – зрението.
Ти си един модерен творец от Япония. Има ли в Страната на изгряващото слънце сцена за съвременното изкуство?
В Япония има много места, на които може да се докоснете до съвременното изкуство. Но, за жалост, няма широка публика и стабилна подкрепа. Точно това е причината, поради която животът на един модерен артист в Япония не е лек. Но аз вярвам, че всичко се случва, защото си има причина. Както вярвам, че най-хубавите работи се случват, когато не ги очакваш.
Смяташ ли, че високите технологии са неразделно свързани със съвременното изкуство?
Не е задължително. "Модерно изкуство" далеч не значи "изкуство, което ползва инструментите на модерните технологии". За мен модерно изкуство означава модерен интелект.
| 4 | 3 |
