Пътят е дълъг и труден. Но не и днес. Днес пътувам към природата, разбирайте – към себе си. Ще се отърся от умората на ума, от напрежението на деня. Ще бъда сама на дълъг поход в планината. Трябва ми само начална точка, крайната все отнякъде ще изскочи. Все пак изготвям някаква компилация между слуховете за интересни места и свободното ми време. И се отправям към Ловеч.
Чудесен град! Изглежда, че не е изоставен – на площада има ресторант и две кафенета, навсякъде е пълно. Майки с деца, лъскави коли. После се оказва, че не всичко е както изглежда. Говоря с продавачката в магазин за дрехи – тя разказва, че повечето хора са на гурбет, не само в големите български градове, а и в чужбина. Лятната събота е причината в центъра да не е мъртвило. А тъкмо се зарадвах, че някъде, далеч от "центровете на живота" също се справят и също живеят. Минавам през Покрития мост на Кольо Фичето и забелязвам, че всички магазини са затворени, а паяжините подсказват, че това се е случило отдавна.
Ловешката средновековна крепост предлага страхотна панорамна гледка към града, а човекът, който продава билетите, е изключително сладкодумен. Разказва ми надълго и широко историята на крепостта, на хората, живели в нея – само богаташи. Заговаряме се и за Ловеч. "Много им се чудя на журналистите, когато коментират, че няма 5000 души на стадиона, дори при важен мач. Ами че то няма 5000 мъже в този град! Няма работа, затова и тях ги няма.". Лъскавите коли са на местни големци, които не е ясно как си изкарват прехраната. И чисто новите джипове. Майките с деца пък чакат мъжете си да донесат някой лев. Градът не се развива, а затъва, благодарение на закритите работни места и емигриралите местни. Не по собствено желание.
Човекът от крепостта ме упътва към следващите две спирки, които търся - "Крушунските водопади" и "Деветашката пещера". Искрено е учуден какво има да им гледам. "Водопад като водопад. И откакто по телевизията разказаха за него, вече е пълно с хора и не е приятно. А тази пещера...една огромна дупка. Ходят хората, ама и аз се чудя защо". Разделяме се по живо, по здраво и отивам да търся опровержение на думите му.
Уви, напълно прав е. Хора, пътища, автомобили. Но без пътищата, защото по тях са паркирали коли. Безброй. И хора има, не е като да няма. Запълват всяко тихо кътче от паркинга след с. Крушуна до най-високата пещера в района. Сега ще ви разкажа.
Крушунските водопади наистина нашумяха покрай една от инициативите, популяризиращи екопътеките из родината ни. По тази причина при всяка удобна възможност стотици хора, жадни за среща с природата, се изсипват там. Тесните пътечки из планината, които неколкократно минават покрай водопадите, са пълни с майки и татковци, деца, баби, хипари, рокери, чалгаджии. Много хора с джапанки. Бавно напредват по стръмните пътеки. Блъсканица, вълнение, все едно съм на откриване на супермаркет. Със специални подаръци за първите 500.
Самото място е толкова привлекателно, че не губи красотата си в цялата тази тълпа. Има опашки на всяко по-читаво място за снимка. А горките животинки по пътя сигурно отдавна са напуснали домовете си, уплашени от гюрултията на тази паплач. Има тук-там мини сметища, ясен знак за скорошното пребиваване на бивакуващи в района. Хората винаги намират място за още една (пълна!) бирена бутилка в раницата си, но за опаковките от вафли – не. Ето защо на места пътеката е като продуктов каталог на "Престиж 96".
Водопадите са впечатляващи, а инвестициите по проекта са използвани за изграждането на устойчиви мостчета. Старите дървени конструкции са бутнати директно в реката. Съвсем по нашенски. Знаците "Къпането забранено" действат като магнит на всички, които търсят прохлада в летните жеги и се "топват" в реката, напук на забраната. Инфраструктурата води до най-високата точка, от която се изсипва потокът вода. Стръмна пътечка пък води още по-нагоре, където монаси са намирали убежище само няколко века преди изграждането на удобства за туристите. Сега едва ли някой би могъл да намери покой в тази местност, особено в почивни дни.
Отправям се към "Деветашката пещера". По някое време спирам, за да попитам как да стигна, тъй като табели липсват. "Ще минете през Александрово, че другият път е затворен – откраднаха моста". Откраднаха моста?! Скоро разбирам, че това не е шега. Пеша спускането от шосето към пещерата е петнайсетина минути. Озовавам се на брега на реката и какво да видя – от моста са останали само основите, а наблизо спрените машини подсказват, че може би скоро ще бъде изграден нов. Може би.
"Деветашката пещера" е била затворена дълго време за посетители, тъй като е изпълнявала функцията на склад за държавния резерв, а по-късно се е използвала за военни цели и за съхранение на гориво. Години след това туристите са заобикаляли цистерните от петрол и са прескачали релсите, останали от "индустриалния" период на пещерата. Сега достъпът е ограничен само през юни и юли, когато колониите от прилепи се размножават. Природното образувание е величествено, но за съжаление твърде силно негативно влияние е имало безотговорното му използване от държавата. Все още не е изградена подходяща инфраструктура за туристите, а посещението е възможно само докъдето осветяват скромните слънчеви лъчи. В огромния тунел се чуват хилядите прилепи и само най-смелите биха останали след залез слънце, когато малките бозайници изхвърчат като по часовник едновременно, за да потърсят нещо за хапване.
Незначителен е човекът пред могъщата природа и посещението в пещерата създава именно такова усещане. Жалко, че магнитчетата навсякъде са откровено грозни – ще трябва да си украся хладилника със снимки от личния архив. За едно вълнуващо пътуване са нужни три неща: време, добра компания и пари. Заради последното се налага и да поработите малко, така че хайде обратно в реалността! С пожелания мечтите ви за близки и далечни дестинации също скоро да се озоват в нея.
| 59 | 2 |
