Филип Рот е определян от мнозина като един от живите класици на американската литература. И това определено не е случайно. Защото роденият през 1933 година автор е сред малцината, които могат са се похвалят с това, че успешно задържат вече повече от 50 години общественото внимание към творбите си.
Книгите му, сред които "Американски пасторал”, "Наследството” и "Синдромът Портной” са същинско отражение на американската действителност. Не остава незасегната и темата за еврейската общност в САЩ, към която принадлежи и самият Филип Рот.
"Животът ми като мъж” разказва историите на двама мъже, всеки от които поддържа заплетени отношения с по две жените. Връзките на Нейтън с Шарън и Лидия, както и на Питър с Морийн и Сюзан неусетно разказват една история за бездуховността на една епоха. На нашата епоха.
Не, не съм се оженил, защото така е прието. Никой не може да ме обвини в това. Не заради страх от самотата избрах съпругата си, нито от желание да имам "помощник", или готвачка, или компания на стари години и със сигурност не от похот. Няма значение какво ще кажат за мен сега, сексуалното желание нямаше нищо общо с това. Точно обратното: въпреки че тя беше достатъчно красива жена – квадратно, силно скандинавско лице, решителни сини очи, пшеничено руси коси, бретон, красива усмивка, привлекателен, сърдечен смях, – късото ѝ, набито тяло ме порази с почти миниатюрните си пропорции и от началото до края ми се струваше неустоимо отблъскващо. Особено неприятно ми бе да я гледам как ходи – по мъжки, тромаво, тя сякаш се търкаляше, когато се опиташе да върви бързо, и извикваше в съзнанието ми образи на каубои и моряци от търговския флот. Наблюдавайки я веднъж как тича срещу ми на една чикагска улица – след като вече бяхме станали любовници, – ми идеше да побягна пред перспективата да прегръщам тялото ѝ и при мисълта, че доброволно съм я направил моя.
Въпреки че сексът и любовта са основна тема в "Животът ми като мъж”, в романа все пак преобладава усещането за печал и тъгата по невъзможното съзряване.
Не изпитвам носталгия по болнавото си детство, никаква. През юношеството си всекидневно понасях унижения в училищния двор (по онова време смятах, че по-лошо от това няма накъде) заради физическата ми плахост и безнадеждност във всички спортове. Вбесяваха ме и грижите на родителите ми за здравето ми дори и след като на шестнайсет години станах мускулесто, широкоплещесто момче, което, за да компенсира некоординираните, смешни изпълнения на десния фланг или на наказателната линия, обикаляше през съботните вечери с кола, пълна с "пушещи момчетии" – израз на баща ми – в напразно търсене на публичния дом, за който се носеше слух, че се намира някъде из Ню Джързи. Страхът, който аз изпитвах, разбира се, беше дори по-голям от този на родителите ми: бях сигурен, че някоя сутрин ще се събудя с шум в сърцето или останал без въздух, или с температура от 400... Заради тези страхове атаката ми срещу тях беше изключително безсърдечна, дори за тийнейджър, и двамата със страх очакваха реакциите ми години след това. Да беше казал най-лошият ми враг: "Надявам се да умреш, Цукерман" – нямаше да ме предизвика повече от добронамерения ми баща, когато ме питаше дали съм си взел витамините, или от майка ми, която, за да провери дали не съм вдигнал температура, целуваше продължително челото ми по време на обяд. Как ме влудяваше цялата тази нежност! Спомням си какво облекчение изпитах, когато хванаха първия съпруг на сестра ми да бърка в касата на фирмата за гориво на чичо си и Соня стана център на притесненията им. Но и на моите. Понякога сестра ми идваше вкъщи да поплаче на седемнайсетгодишното ми рамо, след като бе ходила да види Били в затвора, където той лежа една година. Колко добре се чувствах, колко бе ободряващо да не съм аз обектът на грижите, какъвто беше случаят, когато Соня и аз бяхме деца и тя забавляваше малкия болник по цял час, без да се оплаква.
Ако тази статия ви е харесала, харесайте и страницата на Jenite във Facebook!
| 1 | 0 |
