Медалите болят

Тренирах едно време, ала спрях. Болят ме колената. Сега и кръстът се обажда. А съм млада още.

Не мога да клякам, това сериозно. Отдавам го на упражнението "качване на пейка" с четиридесеткилограмова щанга на раменете. Сещате се, железен лост с дискове-тежести в двата края. Такива съм ги вдигала, пускала, тичала съм и съм скачала с тях. Клякала – също. И май тогава ми беше за последно.

Когато си момиче и си на тринайсет, ти се струва от изключително значение да изпълняваш съвестно малоумните упражнения, дадени от садистичния ти треньор. Няма смисъл. Нямаше смисъл и някой да ми го обясни. Аз си знаех най-добре. Или поне така си мислех.

Тогава обаче не знаех, че жертвите, които изисква спортът, са твърде големи. Тренирала съм с контузии всякакви. А болките се превърнаха в хронични. Мога да ви кажа и дали скоро ще вали – ставите ми са чувствителни към всичко, случващо се в околната среда. Може би наплашени от нещата, които съм им причинявала. "Мои са си" - казвах тогава.

Пътувах много. И тренирах още повече. Лятната ваканция, зимната – също, изпуснати класни, контролни, рождени дни. Купони, алкохол и цигари? Абсурд! Тези последните не са болка за умиране, но режимът понякога тежи ужасно.

Влязох в гимназия – изключение от правилото. Някак предчувствах, че спортното не е за мен. Така обаче още повече започна да ми тежи. Всички съученици се събират, аз тренирам. Поканена съм някъде - "Не мога, на тренировка съм". Изтърколиха се най-безгрижните години в грижи. Състезания, наказания. Сто обиколки на залата със спринтове по дължината. Петстотин приземявания – нещо като кълбо назад, но по-неприятно. Хиляда отскока на въже без грешка. Такива ми ти работи.

Постоянните лишения в името на спорта имат положителни последствия върху нравствеността. Не знам обаче в чия полза е балансът спрямо физическите проблеми. Развих дисциплина и дископатия. Изтрих всичките си лоши навици, и хрущяли в колената ми не останаха.

Аз не исках да разочаровам никого. Не исках да се предавам. И можех да се справя, но с цената на какво?

Проблеми в училище, болки при трениране, търпене на чужди комплекси и развиване на свои. ОФП. Обща физическа подготовка. Поне два пъти седмично. А после съм най-дълбоката резерва на мач, защото нечий татко е приятел с треньора. Лагери до припадък, километрични кросове, триразови тренировки. Спортът е основа за здравословен живот, но не когато е кариера. Тогава иска много.

Избрах да не ми е кариера. Напуснах още малка, като се замисля сега – навреме. А равносметката ми показва, че просто съм попаднала на кофти място. Ако записвате детето си на спорт, внимавайте. Наясно съм, че все още са твърде малко опциите за тренировки в училище. Частните клубове пък нямат пари и са готови на всичко, за да произвеждат звезди. Много точно изпълнителният директор на фондация "Грижа за утре" Николай Иванов твърди, че "Разпределението на бюджетните средства за българския спорт практически се извършва от малка група политически овластени лица, в условията на пълна непрозрачност и конспиративност. За неполучилите политическа благословия спортни организации се очертава мрачно и мизерно бъдеще.".

Липсата на финансиране прави битката за създаване на качествени кадри още по-жестока. Все пак всеки кадърен български спортист е продаден в чужбина. Още в младша възраст се знае кой е предопределен за трансфер. А тези, добрите, са положили кански усилия да влязат в професионалния спорт. Още от малки.

Дечица на по десет години. Тренират като мъже и жени. Ако вашето дете посещава спортна школа, в един момент може да му изпуснете края. То сигурно ще изпитва страст към спорта и няма да ви споделя болежките си от страх, че ще му забраните да тренира. И ако самò не прояви нетипичната за децата съобразителност, може да работи спортист и занапред.

Звучи чудесно на пръв поглед. Да изкарва пари чрез хобито си. Да поддържа фигурата си и да развива умения и координация. Но тялото на човека не е за еднократна употреба. То притежава изумителна памет и връща тъпкано всяко неразположение, което е изпитало.

Счупен глезен на два пъти? Изчакайте да стане на 30 и го питайте: "Сине, ходиш ли да тичаш?". Той най-вероятно ще ви се изсмее. Едва ли може дори да ходи без болка.

Да не говорим, че завръщането в спорта след травма е мисия невъзможна. Кариера, градена с години усилени тренировки и пот на чело, може да се сгромоляса в една-единствена секунда лош късмет.

Пътят към професионалния спорт е осеян с трудности. Клубовете, които тренират при поносими, далеч от перфектните, условия, се броят на пръсти. Много деца прохождат в спорта в студени зали със стара екипировка, често се изискват и собствени средства за нея. Условията във всички школи са под всякаква критика – разбито дюшеме, изкъртени кошове, кал вместо трева, неосветени съблекални, липса на тоалетни, спаднали топки и изобщо всичко, ама всичко, което би могло да пречи на тренировъчния процес, е налице.

И няма как да е иначе – държавната политика като че ли целенасочено подминава темата за спорта. В бюджета на МФВС за 2010 г. за "високо спортно майсторство” (програми "Олимпийска подготовка” и "Спорт за високи постижения”) е предвидено финансиране в размер на 51 815 лева, а за масовия спорт, в лицето на програми "Спорт за учащи” и "Спорт в свободното време” са предвидени 6 748 лева. А всъщност основната цел на държавната политика, свързана със спорта, е да решава много сериозни обществени въпроси, като борбата с обездвижването, затлъстяването, тютюнопушенето, употребата на наркотици и превенцията на детската и младежката престъпност. От горепосочените цифри обаче е видно, че средствата за финансиране на елитния спорт спрямо тези за масовия са в съотношение приблизително 7,68 към 1. В развитите държави на ЕС е точно обратното.

Има някои училища, които кандидатстваха по проекти и спечелиха боядисване на стените в салона с латекс. И дотам. Както казах, на училищно ниво спорт не се развива. Всички останали ремонти са лукс, за който дори националните отбори не биха могли да мечтаят. И само не ми размахвайте новата зала. В нея се планират събития от волейболни срещи до концерти. Едва ли някой отбор ще се дореди да тренира. Кое по-напред?

Професия спортист в България всъщност е понятие, достойно за огромно уважение. Може би само най-отдадените на спорта биха достигнали тази титла. За съжаление ще плащат цял живот. А ако на вас се пада честта да решите съдбата на своето дете, помислете хубаво. Нека спортува за удоволствие. За здраве, както се казва. Спортът наистина учи на дисциплина и концентрация - качества, които ще са му полезни и занапред. В истинската му професия, която няма да го остави неподвижен на 30.