Накъде пътуваме се чудя? Към себе си определено не. От уцелването на будилника към чашата кафе, офиса, дистанционното. В по-мащабен план: "най-якият музикален фест", поредната петък вечер с огромни дози замъгляващи съзнанието напитки, та до най-дългоочакваната лятна почивка ever. Всъщност поредната, за която говорим дълго и мислим още повече.
Пътнико свиден, пътнико млад как е възможно толкова много хора да сме се запътили в една посока. Толкова бързо ли се изтриха очертанията по картата, или развинтената ни фантазия се завинти здраво, та я оставихме дори да ръждяса. Притеснително е. Не сме един или двама с въображение с лимит.
Четирите стени май ни повлияха главоломно. Толкова много, че забравихме дори да мигаме от втренчване в монитора. И взаимоотношенията станаха едни такива по-трудни за консумиране и по-лесни за забравяне. Вече няма ли искрени думи, а чисти усмивки? Не ги намирам дори в багажното отделение, сигурно са изпаднали по пътя.
Днес пътниците гонят първа класа. Нейните членове са лъскави, шикозни. Спят в пух и се хранят в порцелан. Външният им образ е по-сияен от този на нещастниците в клас Б, и с всичката тази суета, събрана в тях как иначе?! Междукласовото разделение винаги е било там, без значение дали неговото съществуване е гласно изказано или премълчано. И то е главният виновник за неосъщестяващите се подеми на пътуващите. За съжаление. Защото заедно те могат много, поотделно нищо повече.
Едно е сигурно, пътуваме постоянно. И винаги бързаме. Без да трябва, без някой да ни чака или нещо да се случва. Просто сме свикнали да профучаваме покрай живота, ама за къде и най-мъдрият пътник не знае. Този път мисля да поседна, да се взирам в нищото и да се наслаждавам на спокойствието. Пък кой знае, може би мъглявата посока на Голямото пътуване ще ми се разясни.
| 20 | 0 |
