Епизод 1: Представяне
Епизод 2: Решението
Епизод 3: Женени съквартиранти
Епизод 4: Децата
Епизод 5: Приятелите
Епизод 6: Другата
Епизод 7: Родителите
Епизод 8: Усещане за свобода
Епизод 9: НЕдостойните
Епизод 10: Любовта си отива
Епизод 11: Дела и документи
Епизод 12
Първо да се извиня за чуждоезичното заглавие, но нямаше как. Това ми беше на върха на езика, а и описва най-добре събитията, които предстоят.
Има един момент, за който могат да ви разкажат най-добре хората около вас. Той се случва много преди в ума ви да звъннат камбанките, които оповестяват началото на края. Може да го преживеете и да не стигнете до никакъв край, но ако го идентифицирате – знайте, че е знак, че нещо не е както трябва.
Това е моментът, в който изведнъж сякаш разцъфвате. Мъжкото внимание се фиксира във вас. Колеги, които преди са ви подминавали по коридорите, започват да ви спират и да казват колко добре изглеждате. От само себе си изгубвате онези 3 килограма, които ви мъчат от доста време, очите ви искрят и, ако имате достатъчно добри приятели мъже, със сигурност ще ви кажат, че сте започнали да излъчвате секс. Когато сте на 20+, необвързана и животът ви иска, това не е проблем. Когато сте на 30+ с две деца и съпруг...
Е, аз съм от наивните. Никога не съм намирала смисъл в изневерите. Било то и само на физическо ниво. Колкото и да казват, че жените изневеряват духовно, а мъжете - плътски, смея да твърдя, че всичко зависи от индивида. Не от пола.
С две думи няколко месеца преди да ми кипне окончателно, аз показвах всички гореописани признаци. Всъщност същинското ми преобразяване стартира, когато започнах работа отново, след 4 години майчинство. Придобих съвсем друг тип самочувствие, след като внасях приличен дял в семейния бюджет.
Отслабнах 10 килограма и започнах да излизам все по-често сама. Той винаги намираше причина да не оставим децата на леля ми или да не наемем бавачка и системно започна да отказва поканите, които му отправях. А аз? В един момент ми писна и просто съобщавах, че излизам.
В такива случаи животът просто решава да ти покаже някои неща. Или да те върне към добре забравени стари навици. За мен това бяха артистичните среди и компании на музиканти, танцьори, художници... Години наред средата ми беше само такава, докато светът на програмистите не ме направи пасивна и почти разбираща странния им език, изпълнен с терминология и чуждици. Но да не се отплесвам.
Излизах. Прибирах се и разказвах къде и с кого съм била, какво ми се е случило, с какви хора съм се запознала... Винаги е можел да ми има доверие. И точно така тълкувах тоталната му липса на интерес. Докато в един момент колегите ми на работа започнаха да задават в пъти повече въпроси от мъжа ми. Питаха ме къде ще ходя, с кого, как така няма да взема мъжа си с мен...
На следващия ден искаха да чуят подробни разкази, спираха вниманието си на всяко мъжко име, което споменавах и ме питаха какви са отношенията ми с въпросното лице. Приемах поведението им за загриженост и искрено се забавлявах на нотките "ревност", които долавях.
Докато един ден не се замислих, че мъжете в офиса се интересуват много повече от мен, отколкото този, с когото живеех. Години не ми беше правил забележка за смелите деколтета или късите поли. Да, понякога ме питаше за къде толкова се обличам и глася, но нищо повече.
Разбира се, продължавах да се успокоявам – та ние сме заедно толкова години. Той наистина ми има доверие. Винаги е получавал възхищението ми и искрените ми комплименти. Той е хубав мъж и постоянно съм намирала начини да му го казвам. Тъжната истина обаче винаги е била, че аз много рядко получавах какъвто и да е израз на възхищение. Отслабнала, напълняла, с нова прическа, с нов цвят на косата...
Докато една вечер, един мъж не ме погледна в очите и не ми каза "Ти знаеш ли каква жена си всъщност?"
Моята реакция? Напълно детска! Засмях се! Жена?! Аз?!
Погледнах го и на свой ред отвърнах - "Не!"
После осъзнах, че имам нужда да ми каже каква жена съм. Не за друго, а за да се опитам да си представя как изглеждам в очите на хората от страни. Пък и имах свое мнение по въпроса. Знаех, че съм недостойна за любовта на мъжа, когото обичах. И точно в онзи миг еретично се запитах – а обичам ли го всъщност? И изпитах страх. Не исках да отговоря дори сама пред себе си. Как можех изобщо да си помисля да си задам подобен въпрос. Та аз минах през ада, за да бъда с него. Той винаги е бил моето момче. Моят мъж.
Но...имах нужда да разбера каква жена съм. И слушах. До 7 сутринта слушах за себе си, за други жени в живота на въпросния мъж, за неговата собствена съпруга... За пръв път някой открито и без следа от вина разказваше за изневерите си. За това, че винаги ще обича жена си, но по никакъв начин не може да бъде само и единствено с нея. Че това е съвсем естествено и, че така живеят всички, на които им се отдаде възможност да го правят.
Самата аз имах доста горчив опит, защото, споделяйки с приятели своята история, разбирах как това се е случило на всички. По един или друг начин. Под една или друга форма... Повечето просто продължаваха напред заедно. Но това "заедно"!!! Бога ми, аз знам как точно се променя и на какво отгоре се гради. И знам, че това "заедно" почива върху рухнали основи, върху излъгани надежди. И не от другия. От теб самия.
Продължавах да слушам...
В 7 часа станах от масата, излязох от заведението и си хванах такси. Бях обещала на човек, когото виждах за втори път в живота си, че ще го поканя на вечеря у дома.
Не се прибрах вкъщи. Прибрах се при приятелка и за пръв път излъгах мъжа си в очите, че тя е дошла да ме вземе от заведението към 3 часа и после съм спала у тях.
Следващите две седмици бяха време на анализи. Лични. Бавно започнах да срутвам всичките си облачни дворци. Имах нужда да достигна някакви мои дълбини и да си отговоря на десетки въпроси. Дадох си сметка, че всеки път, когато излизам, аз всъщност отправям провокация. Към мъжа у дома. Някакъв несъзнателен, отчаян опит да привлека вниманието му. С поведението си. С външния си вид... Години наред. Никаква реакция. Приятелките ми завиждаха, че мъжът ми никога не ме е ограничавал за нищо.
Две седмици самоанализи. Две седмици, в които непрестанно се чудех дали не си търся оправдание, за да бъда с друг мъж.
В крайна сметка той дойде у дома. Бях сама. Без съпруг и без деца. Шест часа се смяхме и си разказвахме истории, гледахме снимки във фейсбук и, разбира се, албуми. После той ме изпрати до приятелката ми (при която спяха децата) и си тръгна.
Бях удържала на най-опасната провокация, която си бях позволявала някога. Но знаех, че няма защо да се "гордея" със себе си. Просто човекът насреща беше достатъчно опитен, за да е наясно докъде може да си простира краката в такава ситуация.
В ума ми обаче, вече не звъняха камбанки и свиреха корабни сирени. И нямаше никаква следа от вина. Само въпроси. Стотици въпроси, на част от които не исках да знам отговорите.
Най-близките ми приятелки твърдяха, че е въпрос на време да срещна мъж, който ще обърне света ми. А на мен ми беше забавно да откривам "каква жена съм всъщност".
Ще ви разказвам различните епизоди от историята си в "Дневникът на една жена в развод". Всяка сряда само в Jenite.bg!
Ако искате да следите отблизо тази рубрика, присъединете се към Jenite.bg във фейсбук!
| 86 | 1 |
