Няма как да не сте чували за Катрин Панкол, особено ако се интересувате от съвременна литература. Нейното име нашумява сред четящите хора благодарение на романите с колоритни заглавия, оформящи трилогия - "Жълтите очи на крокодилите", "Бавният валс на костенурките" и "Катеричките от Сентръл парк са тъжни в понеделник".
Ала талантливата писателка не спира да твори, въпреки че вече е преведена на 25 езика и се радва на огромна популярност. Последната й книга "Muchachas” ("Момичета”, изд. Colibri) отново е част от трилогия. В нея почитателите на Панкол ще открият някои познати герои, но има и нови персонажи.
Идеята за написването на този роман идва, когато авторката вижда как един мъж удря бременната си жена пред двете им деца. Със спомена за тази случка тя създава сюжетната линия, в която мъжагата Рей малтретира жена си Леони, а дъщеря им Стела съумява да събере сила и смелост, за да избяга надалеч от кошмара на домашното насилие.
В "Muchachas” се обръща внимание на момичетата, които умеят да обичат, да следват сърцето си и да се справят някак си с ударите на живота. Четивото е наситено със силни моменти, ето защо именно това е поредната книга, която ще представим в рубриката ни "Любими цитати”.
--------------------
"Жозефин потъва в мрака на очакването, безсилна, преливаща от болка, отброява лудите удари на сърцето си: 34, 35, 36, 37, 38. Достойна жена е, умее да страда мълчаливо, но в главата й препускат хиляди безумни версии. Зое се е запознала с някакво момче по интернет и е отишла при него, Зое е скочила от Лондонската кула, Зое е тръгнала след някой непознат, Зое е в опасност и аз не мога нищо да сторя. О, как искам да се самозалъжа, да си кажа, че нищо не се е случило, но е по-силно от мен, болката, стегнала сърцето ми, ме уверява, че работата е сериозна, че не е обикновено закъснение, разсеяност, виждам пепелянката, вестителка на нещастие, която се увива, сяда на гърдите ми и ме смазва. А защо не ми е оставила писмо? Върни се, Зое, върни се, ще направим всичко, каквото искаш, ще отидем пак да живеем в Париж, ти ще си върнеш розовите страни, а аз ще чакам. Ще чакам, за да изживея любовта си, ще се въоръжа с неизчерпаемо търпение, само се върни.
- Госпожо Жозефин, госпожо Жозефин! Намерих, намерих…
Ани се втурва в кухнята, размахвайки някакъв плик с две думи, за които Жозефин е готова да даде живота си: "Скъпа, мамо”.
- Беше под вашата възглавница, във вашата стая, там го е скрила, преди да тръгне за училище. Знае, че ставате много рано и веднага си оправяте леглото. Всичко е изчислила.
Жозефин разкъсва припряно плика, изважда дълъг бял лист, нашарен с думите на Зое. Едни са задраскани, други - подчертани, има и написани с главни букви.
"Маменце,
Най-важното, НАЙ-ВАЖНОТО: не се безпокой.
Гаетан ми липсва ужасно много. Болката от раздялата е непоносима.
Преди месец, когато си говорихме по скайпа, аз взех своето решение. Той се беше отпуснал на леглото, закрил очи с възглавницата, беше се обхванал с ръце, далеч от мен. Попитах го какво има, увеличих звука на Someone like you на Нина Симон и затанцувах, не престанах да танцувам, той се усмихна и заяви: Зое, не ми харесва как живея.
И аз се изплаших да не ме напусне.
Ако Гаетан ме напусне, аз ще съм едно нищо, маменце, понеже благодарение на него успях да стана ЛИЧНОСТ. Искам да ти кажа, че няма да мога да си взема матурата, няма да мога да спортувам, да се разхождам в парка. Обичам го наистина. Затова отивам при него.
Няма да ходим в Париж. Няма да останем в Лондон. Ще заминем за някое ТАЙНО място и когато пристигнем и се настаним, ще ти го разкрия, но при ЕДНО условие, маменце, и то е, да не дойдеш да ме вземеш.
При всяко положение няма да можеш нищо да сториш, ще бъде много късно.
Зое”
--------------------
"- Много си красива, Стела.
Нарича я с името й. Също както правеше баща му. Адриан никога не казваше скъпа или любов моя, или ангел мой. Адриан казваше Стела или принцесо и кръвта й потичаше по-бързо, тя хапеше устни, свеждаше очи, за да не отгатне мислите й. Достатъчно беше Адриан да я погледне, за да разбере. Усмихваше се нежно и бавно, все едно я галеше, без да се доближава, без да я докосва, а тя, стиснала здраво устни, едва успяваше да потисне стенанието, надигнало се в гърлото й.”
--------------------
"Жорж поглежда небето и си задава въпроса защо животът се повтаря, защо ви сервира все едно и също. За да разберете най-накрая какъв е проблемът и да го разрешите веднъж завинаги?
Но за да го разрешите, е нужно да разполагате с необходимите средства. Нужно е да сте достатъчно силен, хитър и знаещ.
Жорж напусна училище на четиринайсет години. Никога не е чел истински книги. Не вярва в Бог. Никога не е говорил със свещеник. Познава дърветата, растенията, животните, зеленчуците, плодовете, дъждоносния западен вятър. Знае как да окастри дърво, как да прогони червеите от прасковите и смокините, като окачи по клоните им торбички, пълни с натрошени яйчени черупки. Знае също, че салатките, зелето, керевизът и магданозът трябва да се засеят на млада луна. Такива неща. Колкото до мъжете и жените, виж, по този въпрос не е много наясно.
Поглежда небето още веднъж, сякаш там горе ще открие отговора, вдига рамене, казва си, че е бъзльо, прокарва длани по дъното на панталона си и се прибира вкъщи.”
--------------------
"Вървят из Парка и се борят с вятъра. Ортанс здраво се е вкопчила в ръката на Гари. Той крачи широко, тя ситни до него. Той мръщи вежди, преследвайки някакъв акорд, който му се изплъзва. Тя премества малко по-нагоре една карфица върху манекена на колелца. Той дебне акорда от шестнайсетини, тя се чуди дали да не пусне плата да пада на едри гънки. Двамата са потънали в собствените си мисли и не забелязват бягащите хора, катеричките, моравите и хълмовете, младежите, които си подхвърлят фризбита, продавачите на брецели и на наденички, пързалките и летящите топки. Зима е и Паркът е кафяв, тук-там оплешивял. Няма нищо общо с картичките, които си купуват туристите.
Дърветата се привеждат под напора на вятъра, клоните им се огъват, носовете на Ортанс и Гари се зачервяват от вятъра, погледите им се замъгляват от бликналите сълзи. Само Ортанс говори на висок глас. Сякаш за да се пребори със спазъма в стомаха, който я парализира и я дърпа надолу. Сутрин се събужда със стомах, свит от страх. Не знае какво определение да даде, с какво име да назове това състояние. То е като възел, който я разполовява и я хвърля в лепкав страх. Ами ако животът й се изплъзне от контрол? Досега бе живяла устремено като в цветен филм, но от известно време насам се бори с някаква плашеща сивота. Ами ако пропусне своя шанс? Тя е почти стара. Двайсет и три години, това си е началото на края, смърт на клетките, разпад на невроните, пише го във всяко научнопопулярно четиво. Времето не е вече на нейна страна, това й е пределно ясно. Не знае в коя посока да поеме. А и спестяванията й са на привършване. Ортанс увива на пръста си кичур коса, навежда се, без да пуска ръката на Гари, и откъсва една изсъхнала вейчица, отмята със свободната си ръка косата си, промушва през нея клонката и я свива в изискан кок, след което отново се замисля, открила челото си и дългата си царствено грациозна шия. Да хитрува. Да не показва, че се колебае. Да пренебрегне възела, стиснал стомаха й. Да действа. Действието прогонва страха. Тя винаги е действала смело.”
--------------------
"Адриан й казваше, че е луда, грабваше я в обятията си, за да потвърди, че срещата им е истинско чудо - срещата между принцесата от Сен-Шалан и скитника от Арамил.
Как е живял, преди да се познават? С кого е съзерцавал бяло-сивата луна? Притискал ли е до гърдите си някоя жена от Арамил?
Пръстът, който глади бялата рокля, колебливо спира, отново я докосва. Оставял ли е прозореца широко отворен, докато спи? Стряскал ли се е, когато е чувал дънерът на някое дърво да скърца като спирачката на старо ръждясало колело?
Въпросите се блъскат в главата й. Тя изкривява устни. Слага точка на предположенията си, облича бялата рокля, която пада по нея като туника на весталка.
Той е моят мъж.”
--------------------
За още вдъхновяващи цитати станете част от Jenite.bg във Facebook!
| 4 | 1 |
