Детското "Не. Няма пък!"

Всеки родител, дори от онези с най-прекрасните, спящи, хранещи се и послушни деца, рано или късно се сблъсква с онова ужасяващо "Не. Няма пък!".

Ако сте от голееемите късметлии, това ще ви се случи някъде около средата на втората година на хлапето. Ако ли не – то "не" ще е или първата, или втората дума (след "дай"), която детето ви ще изрече. И оттам насетне... Е, не е толкова страшно, колкото изглежда.

Всъщност, като майка и на дъщеря, смея да твърдя, че нямам нищо против да се научи да казва "Не!" от малка. Извън шегата, обаче, за всеки родител е трудно да се изправи пред господарската дума и да й опонира.

"Не!" е точно това – съпроводено с тон, размахване на пръст и гневно изражение. Така изглеждате вие, когато решите, че малчо е направил беля. И в мига, в който той започва да овладява речта, най-естественото нещо е да се опита да ви имитира. 

Предвид фазите на психологическо развитие, първоначално детето не счита, че между вас и него съществува разлика. Вие сте индивиди – всеки с желанията и потребностите си - и можете да ги заявявате открито, като очаквате те да бъдат изпълнени. "Не!" са появява тогава, когато човечето е достатъчно голямо, за да прояви съзнателно характер.

През първата година от живота си децата не могат да бъдат разглезени. Тогава родителската функция е лесна и се нарича "даване на обич". Под формата на храна (кърменето е най-доброто, което детето може да получи), ласки, внимание и откликване на нуждите на бебето. То не ви манипулира с плач, за да бъде носено. То просто има нужда от това. И родителите сме точно за това – да отвръщаме адекватно на тези нужди.

Впоследствие, когато постепенно мъничето проходи, проговори и започне да открива своето място, то започва да проявява и характер. Започва да капризничи, да настоява да получи своето, което понякога може да е съпроводено с пристъпи на гняв, крясъци и тръшкане.

В идеалния случай вашата реакция в такъв момент трябва да е непоклатимо спокойствие. Казали сте нещо, поставили сте правила, или сте дали задача... Каквото и да е. Реагирате спокойно, изчаквате да мине гневът и повтаряте молбата си. Изглежда ли ви трудно?

Повечето от вас вече си представят конкретна ситуация и са на път да се разкрещят пред монитора. Лошата новина? Ето това поведение имитира детето ви. Когато вие крещите, постигате целите си. Защо то да се отличава? Налагането на воля чрез сила е приоритет на закона на джунглата. Да накажеш по-слабия (в случая - малкия) не показва нищо повече от стандартно родителско безсилие. Такова поведение не само учи детето на агресия, а и ни отдалечава в общуването ни с него.

Разбира се, в подобна комуникация не бива да пренебрегваме вродените ни балкански нрави, патриархалното ни възпитание и куп други условности, които накланят везните към саморазправа и дори проява на физическа сила. Ала... нужно ли е това?

Ще дам простичък пример от ежедневието. 3-годишният ми син отказва да облече якето си, а навън е минус 10 градуса и вали сняг. Първата ми реакция – грабвам якето, обличам го, удържайки на съпротивата, като през това време почти викам в лицето му: "Нямало да си облича якето!? Ти какво искаш? Да умреш от студ ли? Вчера кихаше! Нямам намерение да те прибирам болен от градина..." и т. н. тирада в този ред.

Резултатът? Имам треперещо, изнервено и разплакано дете, което бърше сълзи до входа на детската градина, хлипа и все още приплаква с глас.

Не! Мой ред е да го кажа: "Не искам това". Ето какво би могло да се случи в подобна ситуация:

Поемете дъх
Както казах, няма родител, който не е попадал в такава ситуация. Преди да избухнете и да взривите спокойствието у дома, опитайте се да вдишате дълбоко и да преброите до 10. Дори, ако трябва, на глас. Идете в другата стая, скочете няколко пъти, ако трябва и изпуснете пàрата. Върнете се с думите: "И до къде бяхме стигнали? А, да! Ти тъкмо си обличаше якето."

Обяснете на глас
"Аха! Звучиш, сякаш не искаш да сложиш якето си". Така изразявате желанието му на глас, като същевременно не давате оценка на поведението му, а само заявявате, че разбирате защо се чувства тъжно. Ако го придружите с: "Наистина ли мислиш, че това е добро решение?", току-виж постигнете желания резултат и получите обличащ се сам малчуган.

Кажете как се чувствате
"Миличък, навън е студено. Наистина се тревожа, че ще настинеш, а и няма да ти е комфортно". Това звучи по-добре от "Веднага се обличай, защото аз така казвам!!!"

Поставете ситуацията в позитивна светлина
"Виждам, че си почти готов – остава ти само якето". Така ще окуражите детето и ще го представите като герой в собствените му очи.

Ако нищо от това не проработи, може би е най-добре да оставите детето на собствения му избор. Да, ситуацията с якето не може да се мери с тази в магазина, когато мъникът се тръшка за бонбони, а вие купувате кайсии. Но тогава пък можете да му дадете избор – нека вземе едно лакомство. Не повече. В крайна сметка нали ние сме възрастните – толкова ли ни е трудно да имаме усмихнати решения за тези ситуации? Толкова ли ни е важно да покажем твърдата си родителска ръка? Не мисля.

"Не!" понякога е единственият начин, по който децата ни успяват да изразят себе си и да покажат, че имат мнение, различно от нашето. Решавайки да пренебрегнем това, ние ги лишаваме от правото им на свободен избор. Когато избираме да не обясним ситуацията, избираме да мислим вместо тях и да не им дадем възможност да понесат последствията от решенията си.

Дори едногодишното дете знае какво ще се случи, когато мама или тате кажат "Внимавай! Ще паднеш!". От нас се иска само да преценим кои са наистина животозастрашаващите ситуации, за да се намесим категорично. Но впоследствие, при първия удобен момент, когато детето не е гневно, да обясним защо сме постъпили така. Сложно е. Но не е невъзможно.

Още полезни съвети за модерни родители ще откриете на страницата на Jenite.bg във фейсбук!