"Няма пълно щастие. В момента, в който си го постигнал, илинякой нещо ти отнема, го изгубваш сам."
Това е цитат от мейл до мен, писан преди повече от година. Към настоящия момент мога само да го потвърдя, с уточнение, че никой никога не ти отнема каквото и да било.
Сами си го губим.
Тълкуваме погрешно думи, виждаме невидими жестове или просто допускаме да неглижираме ситуации, които носят потенциал да ни "взривят". И не говоря само за емоции.
Последните две седмици бяха нагнетени от толкова много събития и чувства, че не зная от къде да започна. Може би от... Щастлива съм. Но като се огледам, като проведа два-три телефонни разговора, като посегна за миг към дъното на душата си и установявам, че все липсват парче или две от пъзела. Понякога липсват повече парчета.
Вчера се запитах от какво толкова имам нужда, за да съм напълно щастлива? Децата да са с мен и да са здрави. Да бъда обичана. Хората, които обичам, да са добре и да са здрави. Аз да бъда здрава и в кожата си. И усещането ми за безметежност се поизпари. Спорно е дали две от четирите ми условия не са изпълнени, или само едно, но вроденият ми оптимизъм отказва да приеме щастие на половина.
Стиснахме ръце на ¾. Достатъчно, за да предизвиква безсъние, лека тревога и онова чисто човешко усещане за безпомощност. И, за да вкарам малко конкретика, да обясня – и трите ми най-близки приятелки в момента имат проблеми. Едната – здравословен, другата – емоционален, третата – емоционален, който сама превръща в здравословен.
Въпреки че ще си помислите "Какво толкова? Всеки има проблеми", ще спомена, че нещата наистина са сериозни. Сега разработвам лична стратегия как да съм достатъчна за всяка една от тях, без да натрапвам личните си възгледи в конкретните ситуации. Защото човеците винаги имаме своите решения.
Обикновено това, от което се нуждаем, е подкрепа, а не нечии чужди решения. А аз, въпреки че знам от опит как пътят към Ада е осеян с добри намерения, все още се уча, че не мога да се меся с готови отговори в животите на другите.
А нощем... нощем е време за сълзи, защото да се учиш на това може да е много болезнено. Случвало ли ви се е да изпитате емоционална болка като физическа? Питам, защото всеки от нас оценява и преживява емоциите си по различен начин. Аз напоследък се изправям доста често пред такива ситуации.
Сега съм в процес на търсене на баланс. Искам да мога да се оставя по течението. Само за малко. Не за друго, а защото съм убедена, че Генералният замисъл има по-добри решения от моите. Стига да можех да бездействам.
Парадоксалното е, че у дома мога да мързелувам изключително пълноценно. Прането може да стои на купчина поне седмица, а стаята на децата – разхвърляна, докато не я оправят сами.
Но стане ли въпрос за това да направя нещо вместо някого, да раздам акъл или да помогна – не мога да чакам. Което често ме поставя в ситуация, в която трябва да призная - споделяйки ми проблема си, човекът не иска аз да го реша, а просто има нужда от слушател. В моя чип, обаче, е заложено да съм един вид подизпълнител. Няма "не искам" - като си ми казал, ще ти помогна!
А истинската горчилка идва тогава, когато някой се осмели и ти каже в очите, че тази помощ не му е била нужна и, че ако продължаваш в същия дух, ще спре да ти споделя каквото и да било, защото му е писнало ти да поемаш инициатива. Тогава разбираш, че онази част от цитата в началото на днешния ми (дори не мога да го нарека) разказ... Та, частта с "...или го изгубваш сам" е болезнено реална и неприятна.
След това идва ред на извиненията. И в желанието си да се извиниш качествено и истински, да направиш нещо "много специално", забъркваш нова каша. Или поне при мен така се случва.
Та затова сега се опитвам да приема трите четвърти Щастие и да си го харесвам такова – непълно. Опитвам се да прилагам и с приятелите си принципа, който важи в работата ми - непоискано добро не е добро.
И все пак... Много държа да ви попитам – не е ли именно в това смисълът на приятелството? Да си там, когато другият има нужда, без да те е повикал. Да тръгнеш нощем, когато е казал "не идвай", а ти знаеш, че това е било само от криворазбрано чувство за съобразителност...
Същото като онова "Нищо!", с което всички поне веднъж сме отговаряли на човека, когото обичаме като ни е питал "Какво има?" И всички знаем, че в това "Нищо!" стои всичко – от страха, през гнева до голямата любов.
От скоро се уча, че Щастието е и да обличам "Нищото" в думи. Много е трудно. Но от недомлъвките и личните интерпретации на нечии чувства и решения, боли още повече. Така че – да бъде "Нищото"! Сигурно то е ключът към последната четвъртина Щастие.
Простете философския изблик. Обещавам следващия път да имам история... Даже ще опитам да са няколко.
Прочетете още:
Уроци по живот
Уроци по любов
Разни върхове
Солено...
Или станете част от Jenite.bg във фейсбук!
| 22 | 3 |
