Вали. Капките толкова упорито покриват челото ми, че нищичко не виждам. А съм с очила. Даже един случаен кичур се е залепил връз лицето ми – пригладен старателно от нестихващата струя дъждовна вода.
Имам чадър. Сгънат, носен в ръка, непобиращ се в дамска чанта среден размер. Пълна с всякакви други щуротии. Той е счупен, ала хората не знаят това. Съдят ме и ми се чудят. Има чадър, пък ходи мокра, брех, странно момиче.
Аналогията с оценката на околните за моя най-близък човек е неизбежна. Всеки се опитва да ме поощри към стъпката "Нов живот. Сама.". Съветите валят, точно както проливния дъжд. Нещастна съм изглеждала. Преди съм била по-друга. Пък той ми влияе, видите ли, както аз на него – взаимно негативно.
Нека да се изясним. Няма да си кривя душата, понякога наистина мрънкам. Не пред други хора, а именно на близкия човек. Наум. Но недоволството ми си личи, прозира през мълчанието. Рядко, но се случва.
Това обаче изобщо не означава, че не съм щастлива. Константното състояние на духа, в което търся кусури на реалността, няма пряка връзка с възприятията ми. Иначе казано – може да изглежда, че всичко ми е черно. Всъщност съм щастлива. По своему.
Ние, хората, сме склонни прибързано да правим заключения. И лесно – от мухата – слон.
Аз не искам чужда оценка за моята връзка. Просто няма как да гледаш през огледален прозорец и да виждаш какво се случва в стаята зад него.
Съветите за това, как да не правя нещо, са излишни. А препрограмирането на личността ми – невъзможно. Така че нека си изглеждам нещастна отстрани, щом така ми е добре. Ще си нося чадъра в ръка, нищо, че е счупен. И нищо, че навън вали.
| 8 | 0 |
