Самотата не е опасна.
Опасно е да свикнеш с нея…
Тъкмо чрез този епиграф Костас Монтис поставя началото на своя единствен роман, наречен "Господарят Батистас и останалото”.
И все пак тази книга не е просто роман. Тя е своеобразна автобиография, носталгичен поглед към детството, пренасящ в изключително трудните за Кипър първи десетилетия на XX век, но без да буди съжаление, а напротив - възхищение.
Ключова роля в "Господарят Батистас и останалото” играе фактът, че Костас Монтис всъщност е на първо място поет. И, въпреки че в случая си служи с "оръжията” на прозата, той в никакъв случай не е пренебрегнал лиричното като похват, който спомага читателят мислено да се пренесе в една друга реалност, да усети топлия средиземноморски бриз, носещ аромат на босилек… Иначе казано, да почувства Кипър.
Всяка страница от романа е пропита с носталгия по отдавна отишлата си приказка на миналото, към която авторът се връща отново и отново, тъкмо защото тя му дава сили да живее в недотам приказното настояще. В основата на тези спомени на Монтис стои неговата баба:
С времето разказите й придобиваха други измерения у мен, преставаха да бъдат ядки и зрънца, поникваха, разрастваха се от само себе си, допълваха се от само себе си, тълкуваха се сами и такива ще се опитам да ги предам.
Самият Господар Батистас, който е прародител на автора, е централна фигура в разказите на бабата. Така постепенно именно около него започва да се върти и своеобразното "разследване”, което Монтис провежда, връщайки се назад във времето, за да потърси своите корени.
Батистас покорява със своето изначално усещане за справедливост, а пленително интересните истории за него са разказани на фона на семейни легенди за сандъци със златни монети, заключени стаи, жени с "пчелоцветни” очи, подвластни на "старомодната романтика” влюбени и странници, които обаче упорито отстояват правото си да бъдат различни, въпреки критичния и саркастичен поглед на обществото.
Изтъканата от спомени и традиции книга е пълна с малки съкровища, които биха били подобаващо оценени от лирично и романтично настроения читател.
По онова време живеехме в Скала – Ларнака, както я пишеха по картите – и трябва да съм бил около четиригодишен в началото на историята, най-малкият от шестте деца, които жужаха из къщата. Бях най-редовният посетител на баба. Изкачвах бавно и тежко като под вода стъпалата, които ме отвеждаха в нейната обител, в уединеното местенце, което сама си бе избрала.
– Харесва ми да съм тъй по-настрана, дъще, по-спокойно ми е – казваше на мама.
– Ами стълбите?
– Шест стъпала са. Ще ги изкачвам полекичка.
Забелязвали ли сте как малките деца стъпват на последното стъпало, с какъв триумф, с каква окончателност удрят краче, сякаш слагат точка, сякаш казват "пристигнахме"? (Точно така, в множествено число, "пристигнахме". Важно е множественото число.) По-късно много пъти съм пожелавал това някогашно мое пристигане, много пъти съм копнял за него, много пъти съм го търсил в хиляди други случаи, когато стигах и не стигах, когато тръгвах към стаичката на баба, но нямаше стаичка, дори наченки нямаше, и дъх нямах, нито баба, ни приказка да ме очакват (– Баба ли? Коя баба? За първи път чуваме. Приказка ли? Каква приказка? За първи път чуваме. Имате грешка.).
– Здрасти, бабо!
Като да си превзел крепост и да забиваш знамето си на бастиона, като онова "Победихме!" в Атина, която чака вест и тръпне.
Сядахме да ни разкаже за зеленоглавата птица и за миртовото зрънце, да ни изпее песните за Олеандра и за тънкоснагата девойка и властелина.
...
Сядахме да ни разкаже и за "господаря Батистас".Разбирахме, струва ми се, че є харесва да изравя нови и нови истории за прадядо си, може би защото с тях оживяваха и мигове от времето, когато не е била бедна и не е разчитала изцяло на милосърдието на татко. Пък и ние друго освен разкази за "господаря" не искахме.
Бях, както споменах, най-редовният посетител на баба, а и най-верният. Братята и сестрите ми порастваха, почваха да трупат отсъствия и един по един преставаха да се отбиват в стаичката, но аз оставах. Шляп, шляп, шляп стъпките по дървената стълба като под вода и шляяяп пристигането и побиването на знамето.
– Здрасти, бабо!
Костас Монтис (1914-2004) е сред най-прочутите писатели на Кипър. Освен романа "Господарят Батистас и останалото”, е издал тридесет стихосбирки и пет сборника с разкази, а през 1999 година е предложен за Нобелова награда.
| 0 | 0 |
