Да сложим в едно изречение Холандия и топлина, вече не звучи оксиморонно. Дори напротив. Откакто на небосклона изгря звездата на Каро Емералд, суингът в пределите на северната страна придоби други измерения.
Със сигурност сте слушали супер приятното парче Back it up, което стана нейна запазена марка и трамплин към голяма сцена. От вокален педагог и певица, по-скоро запалена по експерименталните проекти, Каро се превръща в истинска сензация в страната си.
Историята й започва преди години, когато 29-годишната певица е само дете на родители си - баща й, философ, а майка й академичен секретар в Университета в Амстердам. По онова време тя, разбира се, не мисли за музикална кариера, а по-скоро за нещо по-интелектуално, логично продължение на семейната традиция. Освен това, в дома й никога не звучи нищо по-различно от класическа музика. Която тя обожава.
Неин учител в гимназията й дава роля в музикална пиеса, написана от самия него, в която Caroline Esmeralda van der Leeu, както е истинското й име, без да иска открива таланта си. По съвет на педагози тя започва да се подготвя за Консерваторията в Амстердам, където е приета и завършва обучението си в профил "джаз и би-боп". "Бях много по-близо до хора, които обожавах цял живот - Ела Фицджералд, Били Холидей, Сара Вон".
Когато я насочват към музиката, Каро е истински изненадана, защото никога не е и мислила за кариера в тази посока. Но пък джазът винаги е бил много важна част от живота й. За това след като се дипломира през 2005 година, става част от групата Philharmonic Funk Fondation, където експериментира със звуци от 40-те и 50-те години на миналия век. И й се получава доста добре.
Някак в реда на нещата е когато правиш нещо по-добре от повечето други на твоята територия, това да бъде забелязано. "В Холандия продцентите и музикалните компании сякаш се страхуват", казва тогава Каро. Докато един ден телефонът й не иззвънява с предложение да запише Back it up, замислена първоначално като летен хит, който друга певица е трябвало да запише. Карол не само, че изпява парчето, а на нея е поверен и текста, и част от аранжимента, която тя променя в полза за суинг и салса звученето.
"Това беше наистина попадение. Тя дойде в домашното ни студио и записа парчето за отрицателно време. А ние само слушахме и знаехме, че сме направили най-добрият избор", казват пред BBC продуцентите Jan van Wieringen и David Schreur. С тази случайна среща между тримата се ражда истинска страст за музика, която не след дълго ражда и дебютния албум Deleted scenes from the Cutting Room Floor, който става най-продаваният в Холандия за 2009 г. 270 000 души се сдобиват с него и това прави Каро най-харесваният изпълнител в собствената й страна. Печели и приза "Едисон" за най-добра изпълнителка за 2010 година.
Какво е толкова уникалното? Желанието, искреността, страстта, неподправеният усет към аристократичното и същевременно закачливо звучене на би-боп и суингa. И нуждата идеалното да остане в миналото за сметка на органичното, онова, което казва: "това сме аз и музиката, която обичам, вземете ни или забравете за нас". Ултимативно, но печелившо.
Освен глас, който завладява със слънчевите си отблясъци, тя има присъствие на сцената, което кара публиката да изпада в нирвана. Тя флиртува със звуците на сцената, раздава се цялата, разкрива ново лице на онзи позабравен джаз от времето на Сачмо и Ела, и го прави с реверанс към изкуството на големия екран и мюзикъла.
Всички парчета, излезли като сингли от единствения й за сега албум - That man, A night like this, Stucк и последното - Riviera Life, попадат директно в десетката на редици класации в цяла Европа. Най-запалени по новата холандска звезда се оказват британците. За това заслуга имат и любимите ни Kraak&Smaak, които правят кабаретната музика да звучи като нещо, което никога не е правено преди.
Слънчева и завладяваща, Каро кара всичко около нея да изглежда и звучи точно такова - като усмивка от стара кино лента, но с цветовете на съвремието. Дори Martini избират А night like this за своя запазена песен. По-добре е да не давате определение на работата на Каро, но ако все пак държите - може би така щеше да звучи следвоенната музика, някъде около началото на 50-те години на миналия век. Ако тогава имаше ди джеи.
| 20 | 0 |
