Никога няма да ударя детето си! Няма да приличам на родителите си, няма да допускам техните грешки. Ще бъда приятел със сина/дъщеря си. Мислили ли сте си го?
Всеки все още нереализиран родител си представя и е убеден, че ще бъде най-добрият. Нереализиран, тъй като още преди да сме съзрели достатъчно, за да дадем началото на нов живот, си представяме какви бихме били, когато решим да имаме семейство. Виждаме как някоя изнервена майка показва опъкото на ръката си на своя мъник и го сплашва с таткото. Той пък обяснява на дребосъка за ъгъла на стената вкъщи. Ние никога няма да бъдем такива, нали?
Да върнем сега лентата назад. Когато гореспоменатите майка и татко, Х и Y, са научили, че ще стават родители, са били на седмото небе от щастие. Последното нещо, което им е минало през ум е било как наследникът им ще плаче в най-неподходящото време и ще тропа с крак, когато иска нещо. Да превъртим сега напред >>> Виждаме ги уморени, изнервени, недоспали. Карат се, наказват и пошляпват, понякога удрят. Не са си го представяли така, но се случва. Да си родител е отговорност, ангажимент 24/7 за следващите близо 50 години (ако се движим по БГ стандарт, тъй като при нас и на 50 пак си оставаш на мама детето). Шамареното възпитание обаче никога не е вариант.
Противно на убежденията, възпитанието с обратната страна на ръката не е чисто българска тенденция и привичка. Ако у нас около 70% от родителите си признават, че се е случвало да посегнат на децата си, то в САЩ физическите наказания са сериозен социален проблем и около 60% от родителите посягат.
На каквато и възраст да е детето, подобно отношение би могло сериозно да повлияе на развитието му. От 1,5 до около 2 години и 6 месеца е "бебешкият пубертет", както го наричат психолозите. На тази възраст децата започват да отстояват независимостта си, а в любими техни думички се превръщат "Не!", "Няма!", "Сам/а". Това е период, който може да извади от равновесие и най-спокойния родител, но на тази крехка възраст пошляпването крие сериозни опасности за самооценката на детето и за установяването на доверителени отношения с родителя.
На по-късен етап възпитанието с шамари може да наруши способностите му да разбира социалните взаимоотношения, да създава приятелчета в детската градина и училище. Децата, които са удряни, възприемат подобен модел на поведение за нормален при отношенията с връстниците си. Научават, че така трябва да се реагира, когато са ядосани или разстроени – с бой. Моделът на физическите наказания е адекватен за тях също като родители. И те удрят.
Какви са алтернативите тогава?
За Д-р Пол Фрик от Университета Ню Орлиънс, Луизиана, който е специалист по детска психология, ключът към доброто възпитание е постоянството и даването на време за тайм-аут, докато родителя се успокои. Тайм-аутите са подходящи, когато децата са по-малките, а отнемането на привилегии като гледане на телевизия, например, е метод за възпитание на поотрасналите деца.
Според Д-р Алън Каждин, професор по психология в Йейл, директор на центъра за работа с деца и родители към същия университет и председател на Американската психологическа асоциация за 2008, неглижирането на проблемното поведение на детето също не е вариант, тъй като то не намалява с годините, а се засилва. Методът, който той предлага на родителите, е обръщане на негативното поведение на детето в положително чрез разговори, обяснения, малки награди и отнемане на привилегии.
Книга за родителя няма, въпреки многобройните издания на книжния пазар. Никой не може да те научи как и какво точно да казваш, как да обичаш и как да се държиш с детето си, за да се превърне то в "идеално". А и не е нужно да бъде. Идеални хора няма. Идеални родители също. Въпросът е грешките във възпитанието да не са съпроводени със синини и петпръстови отпечатъци по бузата.
| 62 | 2 |
