Тази сутрин се събудих с желанието да избягам от града. Да се скрия някъде, където няма задръстване, няма високи сиви блокове и намръщени, забързани минувачи. Някъде, където мога да дишам. Не ме разбирайте погрешно. Обичам столицата с всичките й недостатъци, но понякога имам чувството, че е като Манхатън – твърде тясна и претъпкана.
Открих перфектната дестинация точно за онези дни, в които имам нужда от свобода и въздух, от място да се скрия. Само на час и половина от София е скрито парченце от рая, известно като ждрелото на р. Ерма. Мястото, където реката е успяла да победи планината, е вълшебно. Спирам просто, за да запечатам тази гледка в съзнанието си. Едва ли има снимка, която може да пресъздаде красотата и величието на природата там.
Това едно от местата, които карат човек да се чувства малък и дори жалък на фона на природните сили и стихии. Хваща ме страх, докато пресичам дървения мост над бушуващата Ерма. По-скоро страхопочитание. Какъв е смисълът да снимам? Едва ли снимката ще успее да предаде това чувство на щастие, примесено със страх и вълнение. И все пак спирам точно по средата на моста и гледам гневните води, проправящи си път в планината. Трябва и аз да се науча да бъда такава. Да не спирам пред нищо. Точно като Ерма – дори скалите не са успели да я отклонят от целта.
Вече съм на другия бряг и минавам през тъмен тунел, за да се озова на широк и влажен път, който прорязва гората. Листата на дърветата отдавна са сменили цвета си и всичко наоколо е пурпурно и някак сюрреалистично. Слънцето започва да се скрива, а аз поемам обратно към София, която в възвърнала очарованието си... или поне така ми се струва.
| 40 | 0 |
