Винаги съм обичала силните усещания във всеки един смисъл на думата ... Нещата, които спират дъха, и които на повечето хора едва ли биха се харесали.
Така раздирана от емоциите, които бушуваха в мен, от желанието да направя нещо различно се отправих една декемврийска вечер преди около година към гарата в Пловдив. Взех си билет за нощния влак в посока Бургас. Защо Бургас? Защо през зимата?
Едва ли има град в България, който да харесвам толкова много, а през зимата ми се струва още по-красив и дори някак неоценен от хората. Всички се втурват към морето през летните месеци, но пропускат толкова много през зимата. Шума на вълните, студения пясък, снежинките, които се отронват от небето и се разтапят в солената вода. Тази гледка се е запечатала в съзнанието ми – нежните снежинки в своя първи и последен танц надолу към огледалната повърхност.
Още първото нещо, което прави впечатление в Бургас е сградата на гарата, която напомня за едно отминало време и като че ли вещае романтика – като я погледна си представям черно-бяла лента, дами, облечени с рокли на воали и с чадър в ръка, файтони ...
Крайбрежната алея е толкова красива и спокойна през зимата. Стъпките ти оставят следи в снега, а погледът все търси бялата тишина на морето. Кеят се е врязал в студеното безмълвие на водата, сочещ някъде там ... някъде напред към хоризонта.
Заслужава си да видите тази картина, заслужава си да останете насаме със себе си, колкото и да е трудно това понякога. Да се качите на кея и да погледнете в тази посока неизвестна – към хоризонта, който крие много надежди, но и носи тъга за отминалите дни и пропуснатите възможности.
| 1 | 0 |
