Непрекъснато се срещаме и разминаваме с различни хора. На улицата, в магазина, на път за работа. Рядко обръщаме внимание на тези сенки - другите, които вяло минават покрай нас. Още по-рядко пък се замисляме за съдбите им. А всеки носи със себе си своята уникална житейска история. Просто така ни е по-лесно. Въпрос на еволюция и оцеляване, един вид. В стресираното си ежедневие, където сме погълнати от своята егоистична драма, мисълта за другите непознати е бреме.
На седалката до вас в автобуса седи мъж. Виждате го често. Запомнили сте го поради тази причина. Всяка сутрин се качва от вашата спирка. Не знаете къде слиза, не ви и интересува. Просто прекарвате заедно няколко зъзнещи минути, докато чакате раздрънкания транспорт от Байтошово време.
Мъжът не е млад, не е и стар. Не е красив, но не е и грозен. До тук стигат "щателните" ви наблюдения. Възпитан е – продупчването на билетчето съпровожда с "благодаря". Сигурно и работи, къде ти иначе разходки рано сутрин в това ужасно време.
Една декемврийска сутрин, която може би съвпада с падането на първия сняг, нещата се променят. Сянката на човек се превръща в образ с цветове, който от горе на всичко има и глас. Подава ви червен плик. На допир има и картичка вътре. Обръща се и си тръгва в неизвестна посока. След себе си оставя недоумението, изписано на лицето ви, и едно любовно писмо. Картичка, която разказва история за жена на спирката и за непознатия, който тайно е влюбен в нея.
Не иска нищо. Радва се, че я е срещнал в мразовитата утрин. Гледал я е отдалече и е бил щастлив. Винаги ще си остане незабележимият непознат, а тя - жената, която минава покрай него. Може би той беше мъжът, когото винаги е търсила, но никога не е успяла да види истински.
Хората в живота ни са като гари, през които нашият влак минава, но никога не спира. Преценяваме ги от далече, слагаме им етикети или изобщо не ги удостояваме с поглед. Така ни е по-лесно, така и трябва, защото иначе няма как да издържим психически. За невидимите за нас хора обаче ние можем да сме мисълта, с която стават сутрин. А любовта може да ни чака зад онзи ъгъл, зад който така и не завихме.
| 411 | 8 |
