"По-добре сама, отколкото зле придружена" гласи една поговорка, която се предава от уста на уста, а може би някоя дама някога я е чула в сериала "Сексът и градът". От където и да води значението си обаче няма никакво значение, защото както всички подобни фрази, щом са издържали изпитанието на времето и опита на поколенията, могат да бъдат приети за истини.
Истина е и, че жените физиологично, психологически и социално сме "обречени" да търсим и да искаме любов и подкрепа. От физиологична гледна точка не сме силни, колкото силен е един мъж. Но днес не ни се налага да живеем в пещера и някой с мускули да убива бизони, за да има с какво да изхранваме челядта. Женската психика пък се характеризира с по-голяма емоционалност. А от съвсем ранна детска възраст ни се налагат мъжко-женските роли и отношения, които стоят в основата обществото. Дори най-чистото, детските приказки и филми, с които дами поколения наред израстват, възпитават този модел. Пепеляшка е нежна, красива, умна. Съдбата я среща с нейния принц. Той не разбира, той ЗНАЕ, че тя е единствената жена на света за него. И заживели дълго и щастливо.
Само, че в истинския живот не се получава така. Припознаваме се в принца един, два, три пъти. Не помним щастието да се е усмихнало на Пепеляшка от третия път?! Допускаме някого в сърцето и той ни разочарова. И боли! Не помним Звярът да е разбил сърцето на Красавицата. И ние като нея виждаме отвъд видимото, приемаме човека до нас с отрицателните му черти и се опитваме да му покажем, че независимо от всичко искаме да бъдем до него. Но за разлика от Звяра, той решава, че щом ни е пленил, всичко му е позволено и като истински звяр разкъсва сърцето ни.
Принцът все не е той, все не идва, а ние сме готови за него. Умни, добри и красиви сме. Просто искаме да бъдем обичани от един-единствен мъж и да означаваме всичко един за друг. Толкова ли е трудно? Явно, да.
Проблемът е, че не ни е нужен принц, за да бъдем щастливи. Рекламните блокове, предаванията, песните, дори новините с изследванията за любовта на еди-кой-си учен, непрекъснато ни "облъчват" с идеята за перфектната жена, която трябва да е добра домакиня, съпруга, любовница и всичко това, за да успее да задържи мъжа до себе си. Сякаш сме недъгави и трябва да полагаме свръхусилия, за да благоволи той да остане с нас. За да не си тръгне заради някоя по-млада, по-хубава или полагаща свръх-свръхусилия.
Няма как да искаме да бъдем оценени от мъжа Х при положение, че сами не ценим себе си. Ако сме красиви само за него, ако ставаме час по-рано, за да се "приведем в приличен вид", както предложиха наскоро в едно предаване по национална телевизия, ако харесваме нещата, които той харесва, ако винаги сме на едно мнение с него, къде всъщност оставаме ние като личности. Липсата на идентичност изисква тази идентичност да бъде дадена от някой друг. И тогава ставаме Ивановица, Митковица, Петковица. При това последователно.
Не си даваме почивка, а се впускаме от връзка във връзка. Аргументът е, че така вероятността да открием правилния е по-голяма, но всъщност ни е страх да останем сами. Защо? Защото не знаем кои сме, ако не сме нечии. Ако не ставаме и лягаме с мисълта за някого, ако не сме във връзка. О, ужас! Какво ли правят жените, които са сингъл, които не търсят опора или разрешение да мечтаят от по-силната си (физиологично) половинка? Сигурно са мъжемразки или феминистки? Не е задължително. Може би просто вървят по един път, по който ние така и не сме се осмелили да поемем, защото сме твърде заети да търсим себе си в някоя връзка. Но всъщност все повече се изгубваме.
Пътят към себе си е най-трудният, който един човек може да извърви. Една жена. Това е път без придружител, в края на който обаче може да те чака не поредният някой, а правилният ТОЙ.
| 145 | 0 |
