Да върне времето назад? Да получи втори шанс? Подобни желания и копнежи за борба с неспирно течащото време несъмнено са били част от мислите на всеки в даден момент от хода на житейския път.
Именно такава възможност получава Андрю Стилман, главният герой в романа на Марк Леви, озаглавен "Втори шанс” (изд. Colibri). На 9 юли 2012 той бива прободен с остър предмет в гърба, докато прави сутрешния си крос край брега на река Хъдсън. Събужда се на 7 май същата година, два месеца преди мистериозния инцидент. А дали даденият му втори шанс е дар или бич от съдбата, предстои той самият да разбере в хода на повествованието.
Същата тази година е съдбоносна за Стилман и по още няколко причини. След като най-накрая е успял с упорит труд да си извоюва мечтаната репортерска позиция в New York Times, той открива и жената на живота си, с която сключва брак непосредствено преди инцидента.
В хода на шеметната надпревара с времето, осигурило му втори шанс, Андрю Стилман има една основна задача. А именно - да предотврати вече преживяната веднъж смърт. Благодарение на своеобразния ефект на пеперудата, той разбира, че на този свят има някой, който иска да го убие. А кой всъщност е този човек - самият автор не издава това до последния момент, държейки читателя в изтръпващо напрежение до последния ред.
И като споменахме фигурата на автора Марк Леви има не по-малко интересен житейски път. Едва на 18 години младият французин постъпва като доброволец в Червения кръст, а междувременно следва Стопанско управление и Информатика в Париж. Три години по-късно той заминава за САЩ, където се превръща в главен "виновник” за създаването на две фирми за графичен дизайн.
През 1991 година, когато е на 28, Леви се връща във Франция, където заедно с още няколко човека основава компания, занимаваща се с архитектура и интериорен дизайн. Едва през 2000 година от печат излиза първият му роман "Ами ако това беше истина”, който се превръща в световен литературен бестселър и дори бива екранизиран под заглавието Just Like Heaven. Днес Марк Леви е определян като най-четения в света жив френски автор.
Да се слее с тълпата, да разиграе необичайната драма така, че никой нищо да не разбере и нищо да не си спомни.
Екип за джогинг, най подходящото облекло, за да не те забележат. Край Ривър Парк в 7 часа сутринта всички тичат. В град, където времето е размерено до минутата, а нервите са подложени на тежки изпитания, хората тичат; тичат, за да поддържат тялото си, да премахнат следите от невъздържаността на отминалата вечер и да се предпазят от стреса на идващия ден.
Пейка; да постави крак на седалката, за да завърже връзката, очаквайки приближаването на целта. Смъкнатата на челото качулка ограничава зрителното пола, но скрива лицето. Да се възползва от момента, за да си поеме дъх и да успокои треперенето на ръката. Потта няма значение, тя не привлича вниманието, не издава нищо, тук всички се потят.
Когато той се появи, да го остави да отмине, да изчака малко, преди да възобнови бавното тичане. Да се държи на подходящо разстояние до настъпването на удобния момент.
Сцената беше репетирана седем пъти. Всяка сутрин в продължение на една седмица, в един и същи час. Всеки път изкушението да действа беше все по-неудържимо. Но успехът зависи от добрата подготовка. Няма право да греши.
Ето го, слиза по Чарлс Стрийт, верен на навика си. Изчаква червената светлина на светофара, за да прекоси първите четири ленти на Уест Сайд Хайуей. Автомобилите се носят към северната част на града, хората отиват по работните си места.
Той е стигнал до разделителната ивица. Светещото човече на светофара вече мига. В посока на Трайбека и Файненшъл Дистрикт автомобилите се движат плътно един зад друг, но той все пак решава да премине. Както винаги, отговаря на клаксоните, вдигайки юмрук с насочен към небето среден пръст, свива наляво и поема по пешеходната алея покрай река Хъдсън.
Ще премине през своите двайсет карета от къщи сред други тичащи, с удоволствие ще остави зад себе си онези, които не са във форма, и ще наругае изпреварилите го. Нямат никаква заслуга, просто са с десет или двадесет години по-млади. Когато беше на осемнайсет, никой не посещаваше тази част на града и той беше сред първите, които идваха да тичат на това място. Плаващите докове, от които вече нямаше почти никакви следи, навремето воняха на риба и ръжда. Мирис на кръв. Колко се е променил градът му за двайсет години: станал е по-млад и по-красив; по неговото собствено лице обаче годините са започнали да оставят следи.
От другата страна на реката светлините на Хоубоукън гаснат на утринната светлина, последвани и от тези на Джърси Сити.
Само да не го изгуби от поглед; когато стигне на кръстовището на Гринуич Стрийт, ще остави пешеходния път. Трябва да действа преди това. Тази сутрин той няма да стигне до кафенето "Старбъкс", където има навик да пие мокачино.
При прехода на кей № 4 сянката, която го следва, без той да я забележи, ще го настигне.
Още едно каре от къщи. Да ускори тичането, да се смеси с групата, която винаги се оформя на това място, защото алеята се стеснява и по-бавните пречат на по-бързите. Дългият шиш се плъзва под ръкава, решителната ръка я задържа здраво.
Да удари между горната част на кръста и последното ребро. Забиване, изваждане и повторно забиване по-навътре, за да прободе бъбрека и стигне до коремната артерия. Като излезе навън, шишът ще остави след себе си непоправими разкъсвания, докато някой разбере какво става и дойде "Бърза помощ", докато го заведат в болницата и в операционната… Не е лесно да се стигне до болницата дори ако пуснат сирената в най-лошия сутрешен час, когато трафикът е толкова наситен, че шофьорът на линейката може само да оплаква безпомощността си.
Преди две години може би щеше да има малък шанс да се отърве. Откакто затвориха болницата "Сейнт Винсънт", за да се подмажат на строителните предприемачи, най-близкият спешен център се намира на изток, в противоположната посока на Ривър Парк. Кръвотечението ще бъде обилно, той ще загуби кръвта си.
Няма да се мъчи, не много. Ще му е студено, все по-студено. Ще зъзне, постепенно ще престане да усеща крайниците си, ще трака със зъби така, че няма да може да говори, пък и какво би могъл да каже? Че е усетил силно пробождане в гърба? Голяма работа!
Какво заключение може да направи полицията?
Съвършените престъпления съществуват, и най-добрите полицаи ще потвърдят в края на кариерата си, че влачат след себе си като бреме на съвестта си куп нерешени случаи.
Ето го, че стигна подходящата височина. Жестът беше упражняван многократно върху чувал с пясък, но впечатлението е съвсем друго, когато шишът се забива в човешка плът. Важното е да не попадне на кост.
Ако срещне прешлен, работата е провалена. Шишът трябва да се забие и веднага да се прибере в ръкава.
След това трябва да продължи да тича със същата скорост, да не се поддава на желанието да се обърне, важното е да останеш анонимен и невидим сред останалите тичащи.
Толкова часове подготовка за няколко секунди действие.
Ще му трябва повече време, за да умре, може би четвърт час, но тази сутрин около 7.30 той ще умре.
Ако тази статия ви е харесала, харесайте и страницата на Jenite във Facebook!
| 2 | 0 |
