За мишките и хората

На 23, Силвия Петкова има очите на дете и усмивката на най-щастливия човек на света. Въпреки че не всичко винаги й се получава, както го иска на момента, след време осъзнава, че всяко нещо има своя смисъл и мисия. Вселенска. Поговорихме си за "HDSP: Лов на дребни хищници", за новия й филм и ролята на Афродита, а и за всичко онова, което по някаква причина все остава далече от очите на истината. Извън инревюто ни, Силвия разказа за целия абсурд, с който я засипва жълтата преса и как за малко баба й не е получила удар, след като я видяла на първа страница на популярен таблоид - цялата в кръв. Кадърът, всъщност, е бил част от сесията й по нов проект, в който играе ролята на демон. Според нея силните на деня са хората, които публиката обича, а не тези, които интерпретират популярността им по грешен начин. Това може да спре ако всички се обединим, казва тя. Аз не смятам така, но Силвия е по детски добра и изключва възможността справедливостта да не възтържествува. Ако все пак нещата не тръгнат, както на нея й се иска, има своя план Б: колата, кучето, палатката, пясъка.  

От къде да започнем... последно май те помня на един бар на къмпинг Смокиня.

Да, на следващото лято след Смокиня, 2009 година, снимахме "Лов на дребни хищници", следващата година завърших, после ме взеха в театъра в Перник. След това, не знам как се случи, започнах да снимам. Първо е Германия, после тук – една продукция Гърция, България, Кипър.

Как стана първо в Германия?

Запознах се покрай София филм фест с една мадама, режисьорка, Силви Мишел. Не съм шумяла много покрай това, но го снимахме още през април. Не знам, много рязко тръгна всичко, девет месеца пауза след като излезе "Лов на дребни хищници"... после ме поканиха в театъра, за това лято ми се очертават четири филма. Съвсем без да искам, и то в последния момент. С гръцкия филм стана много интересно – буквално шест дни преди снимките, се запознах с режисьора, връчиха ми сценария и ми казаха: "От теб зависи, искаш или не?". Предложиха ми много яка роля.

Разкажи ми за нея.

Филмът се казва Joy and sorrow of the body – работното заглавие е "Радостта и тъгата на тялото". Моята героиня се казва Дита, идва от Афродита, защото е раждана в Кипър, но е българка. Сюжетът накратко... илиза един пич от затвора, влязъл за фалшификация на мангизи и тръгва да търси неговия приятел, който го е предал на куките. Той е бос на цялата тая групировка – отива във Варна, където по някакво супер случайно стечение на обстоятелствата се запознава с мойта героиня. И пламва някаква луда любов. Тя, всъщност, си изкарва кинтите като спи с чужденци, не е точно проститутка, но някакво такова... елитна, да кажем. Има сестра с две дечица... и е тегаво, бедно семейство са. Лудо се влюбва в него, но се започва и едно лудо прикриване на миналото на всеки един. Тогава се намесва лошото ченге от Интерпол, който ходи след нашия човек и всъщност е в търсене на боса. Всички търсят боса. Босът го играе Джордж Хорафас, той снима с Марлон Брандо. Режисьорът на филма се казва Андреас Пандзис и има номинация за Оскар, ако не се лъжа през 1997 година, за "Клането на петела". Той и операторът Николай Лазаров – учат двамата в Москва и снимат винаги на лента, винаги заедно. Та, намесва се лошото ченге, и иска да спи с мойта мадама, тя спи с всички... Налага й се, хем й трябват пари, хем ще помогне на нейния човек. Всъщност се оказва, че обича един, чука друг, няма пари, започва да разбира лека-полека за неговото минало, да нямат доверие един към друг. И се получава много интересна история.

Защо прие ролята?

Защото има всич-ко! Буквално, героинята ми минава през всичко, което един актьор може да изиграе. Разгръщаш си палитрата от възможности и просто даваш.

Това ли е най-големият проект, в който си снимала?

Да, освен немската продукция, и "Лов на дребни хищници" - да.

И в крайна сметка – театър или кино?

В театъра играя само в едно представление - "За мишките и хората", и е супер различно. Супер различни са двете, едно от друго. Малко или много, вече имам голям опит пред камера – над десет реклами, девет филма – с всички късометражки. И там ми е малко по-спокойно, защото съм в по-свои води. Докато е театъра тепърва ми се ще да разбера какво е. Искам и двете да ги работя – театърът и киното са ми приоритети. За телевизията – трябва да остана наистина без покрив над главата, за да прибегна до телевизията. Сериали и подобни...

Не се кефиш на сериали?

Не. Не мога. Не мисля, че един сериал може толкова интензивно да те развие като актьор. Стъпалата, които можеш да вземеш в един сериал за две години – стигаш от тук до тук (показва с ръце) – а за два месеца стигаш от тук до тук във филма. Много по-бавно се случва всичко, чакането е двойно повече, освен това.

Къде е суетата и желанието да бъдеш известна? Малко хора знаеха коя е Радина Кърджилова преди "Стъклен дом".

Той изстреля всички, нормално е.

Това не те ли блазни и теб?

Не, не мисля. Това, което правя, не го правя за да стана известна, за да ме харесват всички, за да знаят коя съм аз. Правя го, защото ми е кеф да изживявам чужди животи. Това е нещото, което ме блазни. Не ме блазни факта, че ще имам фен тук, фен там, че ще давам автографи. Даже в началото, първите пъти, когато трябваше да давам автографи, бях такава - "леле, ужас, какво се прави сега?" (смее се). Въобще не знаех... Много ми е нелепо това. Много е индивидуално. Аз имам чувството, че ако ме застигне славата, на която миличките ми приятели от "Стъклен дом" са подложени, сигурно ще изплескам и ще се заключа в някаква къща, някъде...

Не трябва ли всеки актьор, когато се захваща с такава професия – да е готов да понесе славата?

Да, така е, но не ми е това важното. Не бих се захванала с нещо, което не ми е интересно. Ако не ми е, просто ще откажа.

А ако те застигне, все пак? Какво ще правиш?

Нищо по-различно от това, което правя в момента.

Мислиш ли, че българската публика е готова да гледа качествено българско кино?

Да, мисля, че да. За жалост се получава така, че едва ли не, че това убеждение, че нашият български народ му трябват, така, нали... по-простички неща, това пречи на наистина хубавото кино, на наистина хубавите сценарии. Комерсът в момента те е залял и в желанието си да направиш нещо, което става, пак ти се налага да мислиш какво българският народ ще хареса. Скоро си мислих – какво е това ВИТИЗ, какво е цялото нещо – това, през което аз съм минала за тия четири години, осъзнавам, че там всеки се опитва да ме промени. Ама няма да стане. Няма да стане.

Не се ли промени за това време?

Промених се, но не мога да кажа, че съм избягала от себе си за сметка на това всеки да ме хареса, всеки да ме одобри. Моята цел е да остана себе си във всичко, което се случва покрай мене. Защото ме дразни, честно казано. Някаква ужасна простотия цари навсякъде.

А как се промени в последните години?

Понеже във ВИТИЗ бях черната овца – Здравко Митков, моят професор имаше такъв метод към мене: да ме мачка, да ме мачка, все не става, все не става... Да види до къде мога да стигна. Но така и не се отказах.

Разбрах, че си станала любимец на випуск 2010 в НАТФИЗ.

То е такова, от студентите, от моите колеги. Обявиха, че съм любимецът, сред най-талантливите на випуска. Аз излязох и казах, че тази награда не е заради моя талант, а заради това, че казвам "Добър ден" на всеки, с който се размина. Не е защото всеки ме е видял в дипломния ми спектакъл, колко жалко седя, например (смее се). А защото се познавам с всички, когато видят моя клас, първо за мен се сещат, че ме познават. Не... аз съм много благодарна на професора, че така ме натискаше. Беше ми много тегаво, като завърших бях най-щастливият човек на света, повярвай ми. Такъв тормоз... Във всичко, което правиш, когато не чуеш никога хубава дума за това – нали се сещаш – нито имаш самочувствие, нито нищо. И някак си в опита на себе си да докажеш, че ставаш, се затормозяваш още повече. Не съм го правила за него, но е готино да го чуеш. Много е готино. Накрая ми даде главна роля в дипломния ни спектакъл, репетирах три месеца и ме свали от главна роля. Като за последно, да се изпратим както си трябва...(смее се). Класовете на Здравко Митков са известни с това, че във ВИТИЗ всички актьори ходят наперено, носовете високо, ние сме перфектни, ние сме железни, а в класа на Здравко Митков – всеки забил поглед, мисли си – ще ме скъсат ли, няма ли да ме скъсат. Това, всъщност, е много успешен метод, което го осъзнах след като завърших. Въпреки всичко, разбрах сама за себе си, че имам воля, и че това е нещото, с което искам да се занимавам. Бих нарекла това порастване, осъзнаване. В професията. Защото в личния живот – къде е разума, къде е сърцето.

Разделяш ли ги?

Да. Напоследък успявам. Поставила съм си за цел емоциите малко да ги утихна и да си мисля върху истината за нещата. Аз съм твърде емоционална, всъщност. И това ми пречи много. Това си говорех скоро с един приятел – каква е разликата между чувства и емоции. Емоцията я изхвърляш навън, чувството го приемаш навътре. Това е нещо, в което вярвам. По-хубаво е да приемаш, в крайна сметка.

Свързано ли е разграничаването ти на тези неща с връзката ти с Калин*? Никой не знаеше коя е Силвия и изведнъж стана много известна, защото беше негово гадже.

Все ми е едно, не ми пука, честно казано. Аз не крия, че с това момче съм имала връзка, че сме били щастливи години наред. Запознахме се преди години, работехме като промотори и двамата. Всъщност, се запознахме на промоция извън София. Иху-аху. Хахаха, хихихи. През следващото лято отново се засичаме на промоция, оказва се, че и двамата сме си мислили един за друг. Една година по-късно се срещаме и става ясно, че – да – мислили сме си. Аз се разделям с моя дългогодишен приятел, той – с неговата дългогодишна приятелка, заживяваме заедно три-четири месеца по-късно. Три-четири години живяхме заедно без никакви проблеми, без никакви грижи. Беше супер случайно, че аз се падаше да кандидатствам същата година, когато приемаше неговият професор – той е два випуска преди мен при Здравко Митков. Той тогава беше в театъра в Кърджали. Постепенно започнаха да му се получават нещата, започна да дублира, назначиха го е театър София, в един момент всичко тръгна... след толкова години чакане да се случи нещо в професията му. А аз пък във ВИТИЗ от сутрин до вечер. И просто се разминахме. Аз се прибирам, той е изтощен, легнал си е да спи, а на мен тепърва денят ми започва в 11 вечерта – искам нещо да се прави, да се ходи... И лека-полека се разминахме като желания. Съвсем приятелски взехме решение просто да спрем за малко, което се превърна в едни безконечни събирания и раздели, което много изтощава. Но въпреки всичко в момента сме си супер близки, приятели сме, никога няма да спрем да се обичаме. Това е ясно.

А защо тогава не сте заедно, вече не си студентка, при него нещата са се променили?

Не знам, ние вече три години... събиране и разделяне. Малко или много е... too much**. И двамата искаме да бъдем щастливи, ще ни се да ни се случи заедно, но имаме някакви страхове. Всеки дърпа към себе си.

Може би просто е период.  

Възможно е. Просто продължава твърде дълго. И това е много изморително. Но иначе – играем заедно в "За мишките и хората", имаме общ живот, подкрепяме се, помагаме си във всичко. Не знам, каквото стане.

Ти не си ли ревнива?

Не, не съм ревнив човек. Аз съм такава, че общувам много с хората, и знам как го правя. Давам си сметка, че може би в очите на някого това ще изглежда твърде много. Ще си каже: "Какво става тука сега, аз ли съм човекът или не". Съдейки по себе си, не мога да бъда ревнива. Защото ако аз не съм аз, а се наблюдавам, сигурно ще умра от ревност. За мен е нещо нормално да се целуна, да се прегърна с всеки, да си кажем пет приказки, да му кажа "обичам те", на него или на нея, на всичките ми приятели. И си представям ако имам гадже, което не се кефи на тая моя близост с всеки човек... Няма да се получат нещата.

Какво лято ти предстои?

Иракли, Корал, докъдето стигна. Не ми се ходи в лудницата, много хора напоследък ми влияят отрицателно на енергията. Много ми се иска да си взема кучето, колата и палатката и да се махам нанякъде. Някъде, където няма ни-кой.

Можеш ли сама да се чувстваш добре?

Да, уча се. Мина ми периода, който се кефя на алкохоли, изтрещяване, деградета... В момента също се забавлявам по начина по който знам, и мога. По-скоро вече не ми е интересно да гледам пияни физиономии, хиляда души... не.

А какво ти е важно сега?

Пясък, миди, книга, музика, куче, любов. Много обичам децата. Миналото лято бях в Пирин с групи деца, които качвахме в планината на поход. Темите, които си обсъждаш с дечурлигата те обогатяват толкова много...

Кога се виждаш мама?

Още ми е рано. Първо трябва да си стъпя на краката, ако не съм самостоятелна, не ми се получават нещата. Може би всичко, което ми се е случвало в живота, ме е научило на това, дало ми е желание за независимост. Имала съм моменти, в които си казвам – аз имам всичко. И така се случва, че тоя човек, който ми дава всичко – изчезва. Независимо дали става дума за приятел или гадже. В един момент увисваш. За това искам да правя сама избора си. Ако нещо не е ок, не ме радва, да е защото изборът е бил мой. Но винаги има взаимност, независимо дали сама ще си изкарвам парите или не. Много има да се работи.

Какво чакаш от сега нататък?

Ще ми се да играя – независимо дали театър или кино, да трупам опит. В момента главната ми цел е да избягам от клишето – да не ме нарочат за хулиганката, която е изиграла "Лов на дребни хищници" и друго не може да играе. Така се случва, че все ме викат за такива роли. Но аз искам да разбера дали мога да изиграя всичко. Искам да минавам напред, трябва да експериментирам със себе си. Когато нещо вече го мога, искам друго, ново. В търсене съм на нови неща. В личен план – имам хармония със себе си и съм отворена към места, хора, събития. Но се убедих в едно – живееш ли в мир със самия себе си, значи всичко имаш.

* Калин Врачански, актьор - бел.авт

**англ. твърде много - бел.авт