Само предполагах каква полемика би могъл да предизвика предходния разказ. Вече наистина се чувствам длъжна да обясня основните причини, поради което правя доста лична част от живота си публично достояние.
Когато преди време открих, че тогава-все-още-съпругът-ми има друга, не можех да последвам съвета на близка приятелка, който гласеше: "Това трябва да остане между вас".
Кое да остане, къде? Аз изчезвах, стапях се, умирах – ден след ден. Бях току-що родила, а дрехите ми от преди бременността ми бяха широки. Имах сенки под очите и нищо от вида ми не напомняше усмихнатото и лъчезарно същество, което съм.
Не съм разказвала под път и над път, но споделях с близките си хора. Изобщо не ме интересуваше как се чувства той от това. Аз имах нужда да плача, да крещя и да махна всичко това от себе си.
В един подобен миг, когато бяхме в друг град с компания верни и стари другари, разбрах, че едната двойка е в същото положение. При това от две години. Жената не беше споделила с никого. Изяждаше се отвътре и умираше постепенно.
По-фрапиращото беше, че мъжът й беше влюбен в приятелката, която стоеше от другата ми страна. И всички знаеха. Излизаха семейно и всеки преживяваше собствената си драма вътрешно. Тази агония продължи още много, много дълго. Най-накрая се разведоха и към днешна дата, вече 7 години по-късно, двама от четирима вече са щастливи.
Защо разказвам това ли? Защото в онзи период, споделяйки моите малки вътрешни смърти, разбрах колко много от хората, които са ми близки, са минали или преминават през същия ад, без да кажат и дума за това. Поради простичкия факт, че "всичко, което е у дома, остава у дома." Какъв точно "дом" е това, е съвсем друг въпрос.
С течение на времето, вече самата аз бях от другата страна на същата барикада и осъзнах, че и в тази ситуация изобщо не съм сама. Именно затова реших, а и получих нужната подкрепа от страна на екипа на Jenite.bg да се разказвам.
На части, на парчета, на късове – както ви харесва. Така, както самата аз се разпилявам и събирам вътрешно. Така, както губя световете си, събарям ги, или позволявам на някой друг да ми ги срути и после градя нови. Бавно, стъпка по стъпка, отхвърляйки купища предразсъдъци, дълбаейки в себе си с палеонтоложка педантичност. Защото само под пластовете детство, обич, модели на поведение, приятели и ситуации, намирам отговори.
И така – разказвам се, прочитам се, опитвам да се погледна от страни. Честно казано, това, което виждам, понякога много ми харесва. Превръщам се бавно в жена от плът и кръв.
Не онази, вторачена в безгрешието и ежедневието си принципна съпруга, майка и домакиня. Не, че не я харесвах. Напротив. С огромно удоволствие бих живяла безметежно в този замък, в тази кула, която старателно строях и крепях години наред. Просто в желанието си всичко да е перфектно, изгубих себе си. Изгубих пътя към съпруга си и след години опити да го намеря или да направя нов, се предадох.
Оставих само за миг нещата да ми се случват сами и изведнъж се озовах в ситуация, която беше толкова нова и ме караше да се чувствам толкова жива, че... Дори не мога да го опиша с думи.
Тогава се огледах и видях, че кулата ми е картонена, а замъкът отдавна не прилича на това, което исках. И започнах да събарям. Отново споделяйки и получавайки опита и съветите на приятелки, минали по същия път. Те също не бяха разказвали на никого за тревогите си, бяха откривали сами своите отговори и стъпка по стъпка бяха достигали истини, които даваха на мен наготово.
Точно затова си позволявам да бъда откровена. Защото знам, че някои от вас никога няма да разкажат за това какво се случва в душите им. Но въпреки това имат нужда да знаят, че не са сами.
Прекрасно е, когато чета коментарите под разказите ми. Не за друго, а защото са толкова диаметрално противоположни и очаквано осъдителни (на моменти), че ми показват: все пак има смисъл от това да правя живота си публично достояние.
И, за да не остане днешното говорене само такова – обяснително – все пак да споделя нещо лично.
Някой се беше обзаложил, че с развеждащия се приятел нещата ще стъпят на друга основа. Да кажа – засега всичко се развива според моите очаквания.
Виждаме се и си помагаме да преминаваме през различните етапи. Чуваме се и общуваме много. Но и двамата сме наясно, че липсва една много дребна искра, която да "запали" отношенията ни и да им придаде друг вкус. Защото това общуване почива на моментни сходства и нужда от някого, който да те разбира по същия начин. Но във влюбването и любовта хубавото е, че не участва разум.
В този ред на мисли ми е важно да ви кажа – ако е дошъл моментът – оглупейте. Може да установите, че човекът до вас си заслужава и, че кулата ви не е картонена, а наистина здрава, строена с 4 ръце камък по камък. Ако ли не – аз ще продължавам да пиша. Колкото и на някои да им е неприятно.
Прочетете още:
Клиники, поликлиники и пропаганда
Или станете част от Jenite.bg във фейсбук!
| 23 | 1 |
