Една страна с много имена. Булгаристан, Вулгария, или пък БЪГария. Надпреварата за присмиване над нашата родина не се изчерпва с измислянето на обидни названия. Носят се митове и легенди, за това кои сме "ние". И сме по-красиви, и сме по-добри. А едновременно с това сме "супер зле".
"Гостоприемство" е красива дума. Красива като отношенията между случайно срещнали се хора, единият от които е на път да нахрани или да осигури подслон на другия. Да го приеме. Това обаче не може да се случи току-тъй.
Предразсъдъци
Нашите основни качества - "дързост и дива балканска красота, гордост и неразбираеми предразсъдъци" * - донякъде ни пречат да практикуваме гостоприемството в чистия му вид. Първо, някой може да ни открадне метлата и да я тикне в ръцете на снежен човек следващата зима. Второ, може и нож да ни извади, каквито сме хубави - знаем ли го кой е и какъв е. Всякакви хора има по тоя свят.
С такива мисли ние не допускаме никого до себе си. Ни чужд, ни свой. Не може да става и дума за приютяване на случаен непознат, бил той и приятел на приятел. Е, то приятел в нужда се познава, ала в каква точно не е споменато никъде.
Пресметливост
Ако се стигне все пак до приемане на гости вкъщи, то е от пълна безизходица. И тогава все нещо ще се опитаме да "изкярим" от цялата история. Я покана за пребиваване в друга държава, я бутилка ракия и кутия "Фигаро".
Чужденците опознават избирателно нашата култура. Те се радват на "ракия" и "шопска салата", дори ги произнасят на нашия език. И не защото това е черешката на българската кулинария. Просто няма кой да им сготви капама. Месото е твърде скъпо, за да го хабим за чужди хора.
Какво ще кажат другите
Данък "обществено мнение" все още не се удържа от заплатите на българите. А трябва. Защото именно загрижеността за мнението на хората води до другата крайност – софра като за сватба. Пък после цял месец глад.
Когато ни дойдат гости, ние чистим из основи иначе разхвърляния си дом. Трескаво правим последни приготовления и обличаме най-хубавите си одежди. Прибираме всички предмети от рафтовете в кашон, а него – в гардероба в коридора. Защото няма значение какво е, важното е как изглежда.
И след като в очите на гостите ни изграждаме образа на най-големите спретнати чистофайници, е време да ги заслепим и с кулинарните си умения. Салати, пържоли, луканки, фъстъци, солети и насипни сладки. Три дни яли, пили и се веселили. Наздраве! Бутилките с алкохол се леят щедро, а радиото не спира да пращи. Идилията се допълва с "Да ти сипя още малко?" и без дочакване на отговор, чинията на гостенина е отново пълна. Докато не изядем всичко, няма да станем от масата. Наздраве! "Ама 'айде яж де, ще ме обидиш!". И чукване на чашите за стотен път. Ако в ресторант извън България се чуе този звън, всички се обръщат с укорителен поглед. Те не разбират нашия ритуал. А ние не спираме да вдигаме тостове.
Altera manu fert (tenet) lapidem, panem ostentat altera. **
Може и да е пълна трапезата, но разговорът през цялото време се върти около нямането. Нямаме пари, няма работа, едвам свързваме двата края. Тоест "Сипи си, колкото искаш. Но не прекалявай!". Това лицемерие обърква чужденците, попаднали по неведоми пътища в нашия дом. Хем сме бедни, хем ги гостим. Сигурно наистина сме широко скроени.
Гостоприемството на българина е също като родината му. С няколко лица. Стараем се да не даваме, ако няма да получим нещо в замяна. Посрещането на гости е важно и нежелано събитие. По-добре ние да сме в главната роля. И да ядем и пием на корем.
* Мартин Карбовски
** С едната ръка държи камък, а с другата протяга хляб.
| 3 | 0 |
