Ивелина Никова е родена в гр. Провадия и днес живее там. Тя е издала 4 стихосбирки - "България в сърцето ми", "Златни нишки". "Копнеж по слънце", "В тебе аз ще остана". В момента работи и върху новелата "Алтъна". Родината е централна тема в нейното творчество. Ето и какво си поговорихме с нея.
Здравейте, споделете с нас кое Ви вдъхновява? Кога открихте, че имате творческа искра в себе си?
Любовта към поезията се зароди в мен от първите ми ученически години и до днес продължава да владее сърцето ми. Ако трябва да я опиша с една дума, бих избрала " свещенодействие”. За мен поезията е спасение, начин да се съхраня като личност, а защо не и път към щастие. Стиховете са крила, които ме откъсват от реалността. Тези крила "порастват” всеки път по различен повод – веднъж заради тъгата, друг път – заради радостта, понякога заради едно обикновено кокиче или спомен за една любов /било към мъжа, било към сина, било към майката/, както и заради обикновените човешки страхове
По професия сте счетоводител, а пишете стихове? Винаги съм смятала, че това е невъзможно. При Вас как се получава?
Приятелството ми с цифрите е моята гаранция за сигурност и баланс в живота. Един от недостатъците на професията ми е малкото свободно време, но мисля, че съумявам да съчетая ежедневието си на работеща омъжена жена и майка с писането на стихове.
От стиховете Ви е ясно, че обичате Родината ни. Представяте ли си някога да ви се наложи да я напуснете за дълго време? Как би ви подействало това?
Цялата си любов към родината съм събрала в стихосбирката си " България в сърцето ми". В днешното бездуховно време, смея да твърдя, че все повече имаме нужда от завръщане към родовите си корени. Ще ми се всеки да намери своя си повод да се гордее, че е българин и да работи за благото на родината си. На този етап от живота си смятам, че не бих напуснала България, за да търся по-добра реализация и материална стабилност в чужбина. Давам си сметка обаче за всички трудности, през които преминава животът ми тук и не зная дали бих опитала да спра сина си, ако някога избере пътя в чужбина..
Как успяхте да издадете книгите си? Мислите ли, че е лесно в България това?
В интерес на истината, се сблъсках с доста трудности, като се започне от избор на редактор и издателство, самофинансиране и се стигне до разпространение. Само, който не се е сблъсквал с тези проблеми, само той не може да си представи колко е трудно на младите поети да се реализират чрез творчеството си. Добре, че все още има хора у нас, които се занимават с това да разпространяват мереното слово чрез срещи с читатели и аз съм от късметлиите да имам такива вълнуващи моменти. В техен отговор аз непрекъснато се стремя да ставам по-добра с всяко следващо стихотворение, да оправдавам интереса на хората към творчеството ми, не само защото това е моят начин да покажа уважение, но и защото смятам, че без работа / независимо за какво се отнася…/ нищо добро не може да се получи. В този смисъл може да се каже, че аз обичам предизвикателствата. Мисля, че едно от тях е новелата, по която работя в момента.
Живеете в Провадия, не в някой друг по-голям град, а именно там? Защо избрахте да останете там?
Провадия е град с особен дух и моето родно място. Крепостта Овеч, малките улички с дъхави липи, топлината между хората няма как да бъдат изместени в сърцето ми от възможностите, които предлагат по-големите градове. Е, разбира се понякога и аз имам своите съмнения дали не трябва да погледна по-сериозно към предимствата на тези градове, но тук има хиляди неща, които ме държат здраво до корена ми…
Споделете с нас някой трик за писане. Имате ли си талисман, любимо място, или пък време от деня.. нещо, което да ви помага да пишете по-добре и съсредоточено?
Казват, че тъгата е мед. Когато съм тъжна, отчаяна, обезверена посягам към белия лист и химикалката и точно в тези мигове се раждат най- истинските, най- хубавите ми стихове, а сълзите се превръщат в думи. Може да се случи през деня или в късните часове, когато месечината наднича през прозореца ми.
Отправете своето послание към нашите читателки.
Бих искала да благодаря за удоволствието да бъда ваш гост! На многобройните ви читателки пожелавам да открият своето "щастие шарено", съхранявайки, обичта, която никога не свършва"!
Ето и някои нейни стихотворения:
Алтъна разказва
Родена съм на чèлото със тъмен знак
и мама мислела, че е от сатаната.
Била съм пеленаче, бяло като сняг.
Оставили ме близки в планината.
Дочула детски плач една вълчица.
В тревите ме открила сам-сама.
Засукала съм млякото й под звездици,
изгрели над Родопа планина.
Овчар на сутринта ме е намерил.
Повоят ми оплетен бил сред тръни.
До мен – вълчица и като в поверие
на шията ми имало един алтън.
Погледнал ме овчарят, та заплакал –
не бил завързвал люлка у дома.
С жена му дълго време чакали
да се порадват, като други, на деца.
От този ден до днес съм тяхна щерка.
По име ме нарекоха Алтъна,
че злато съм във дните им и щедро
в дома им грея, от зори до тъмно.
Отгледаха ме – първа хубавица!
В Родопа като мене друга няма!
Кога запея, се засрамват птиците
и слушат ме река, дърво и камък.
Вълчица отдалеч съзирам нявга
и тя ме слуша и си спомня сякаш,
нощта, в която никого си нямах,
че храни ме със вълчето си мляко.
До днес на шия нося си жълтицата.
И вярвам – някой свой ще ме познае
по нея и по белега ми над ресниците,
и ще ме върне. В ада или рая...
Ти, Родино
Ти имаш хиляди лица, Родино –
девойка млада, старец и дете,
гора, връх снежен, розова градина,
бунтовно знаме, нива, къс небе.
Ти носиш много имена, Родино –
Копривщица, Калофер, Драгоман,
Преслав, Силистра, Плевен, Лом и Видин
и още Плиска, Дряново, Троян…
Ти пазиш толкова сълзи, Родино,
в реките Искър, Вит и Тунджа.
Затуй солено е морето синьо
и буйни са и Камчия, и Дунав.
Ти любиш своите чеда, Родино –
Апостола, Крум Страшни, Симеон…
Пастири, учени, царе, робини
в сърцето ти намират вечен дом.
За мен си всичко ти, Родино –
камбана, люлка, въглен, кръст,
вековен дъб, мед, старо вино,
хляб, сол, светиня, капка кръв.
Размисли на Пепеляшка
Отдавна счупих чудната обувка,
кристали в стъпките си разпилях.
Магията бе само миг, целувка,
но свърши се, сърцето онемя.
Разкъса се вълшебството на части,
каляската е тиква. Ето, на –
измамни са мечтите ми за щастие,
изгубени сред просени зърна.
И няма балове и пищни дрехи,
последен валс танцува любовта.
Дочувам край огнището си ехо,
навярно вика мойта самота…
Не вярвам вече в никакви химери.
Дванадесет – броя камбанен звън.
А принца свой така и не намерих…
Но чакам го във всеки следващ сън.
Станете част от Jenite.bg във Facebook!
| 15 | 0 |
