Заглавието на фотокнигата на фотографа Никола Михов е "Forget Your Past. Монументалните паметници от времето на комунизма” (Forget Your Past - Забрави миналото си; изд. Жанет 45), но вместо да ви накара да забравите, тя по-скоро ще ви подкани да стегнете багажа и да видите забравените монументи от миналото, които толкова пъти сте подминавали.
Освен че проучва историята на паметниците от времето на социализма, Никола Михов участва и в създаването на първия онлайн музей за графичен дизайн от времето на социализма.
Защо част от паметника пред НДК първоначално е направена от шперплат, къде е имало църква – умалено копие на Александър Невски, кои са най-любопитните анекдоти около дом паметника на БКП на Бузлуджа и къде можете да разгледате любимите детски книжки от преди 1989 г.? Ето какво разказа Никола Михов специално за Peika.bg:
Каква е съдбата на социалистическите паметници днес?
Аз не ги наричам нито социалистически, нито комунистически, а паметници, построени по времето на комунизма, тъй като много от тях не са посветени на съветската армия или комунистическата партия, а на събития, които почитаме и днес - Априлското възстание, Освободителната война и Сръбско-българската война.
Днес всички те споделят обща съдба - разграбени и разрушени, те са като безмълвен символ на миналото. По времето на комунизма се е акцентирало на монументалното строителство, огромни ансамбли, които съчетават в себе си различни видове изкуство. Това развива българската школа в монументалните изкуства до една от водещите в света - нещо, което в момента почти безвъзвратно е загубено. Казвам почти, защото хората, които са се занимавали с това, са още живи, но никой не се интересува от тях.
Как събра информацията, която е поместена в книгата?
Стремях се всичко в книгата да е максимално достоверно и проверено. Това е доста трудно, защото много от архивите са потулени или унищожени. Държавната структура към Министерството на културата, където са били архивите за паметниците, е закрита в началото на 90-те години и цялата й документация би трябвало да е дарена на държавния архив, където се губят следите й.
Преоткриването на топлата вода, което трябваше да правя, започна с имената на паметниците. Днес ги наричаме с народното им име, а официалните названия са се променяли през годините. Аз си послужих с албуми от 70-те години, сверявах имената едно по едно с материали, вестници, консултирах се с авторите.
Срещите с тях бяха основен момент в моето проучване - разговарях със скулпторите Валентин Станчев, Крум Дамянов, Величко Минеков, архитектите Георги Стоилов, Любомир Шинков и много други. Важно е да кажем, че България е била една от малкото страни, в които е имало такива монументални паметници. Само в Русия е имало нещо подобно. В останалите комунистически страни, дори и в Китай, са доста по-малко и по-малки. Всъщност България е може би на първо място по брой такива паметници спрямо територията.
Попадна ли на неочаквани неща, докато изследваше историята на паметниците?
Попаднах на безбройни любопитни истории, по-голямата част от тях са включени в книгата, но и досега изскачат нови. Построяването на тези паметници е било едно голямо предизвикателство за авторските колективи, българските скулптори и архитекти се учат в движение, защото дотогава в България не са строени паметници с такива размери.
Например, паметникът в Стара Загора, който представлява едно огромно бетонно Самарско знаме, е първата по-висока конструкция от видим бетон в България. Преди изграждането на 50-метровото бетонно тяло на хълма е направен макет в размер 1:1.
Както винаги, сроковете са много кратки и при демонтирането на макета, той се запалва. После пък се оказа, че бабата на един познат е била кранистката на строежа, което си е жива гордост - жена кранистка на такъв отговорен обект.
Друг интересен случай е паметникът "1300 години България" пред НДК. Той e трябвало да бъде открит заедно с НДК, като по този повод е имало голяма конференция с много международни гости и всичкото това хилядно множество трябвало да присъства на откриването на паметника.
Сроковете отново са били много кратки и оттам започват проблемите. Плочите, с които е облицован паметникът, са значително по-малки от предвиденото. Заради голямото бързане в строежа се включват и студенти от ВИАС, а част от паметника е покрита с шперплат, който е боядисан в цвета на плочите. След откриването, допълнително са поставени и огромни бронзови букви с годините "681 - 1944 - 1981”, които са демонтирани след промените.
Какво се случва с паметниците след 89-а година?
След промените паметниците са или тотално забравени, или само за кратко попадат в центъра на медийното внимание. След това всичко продължава по старому.
Няма паметник, за който да е имало истински конкурс или друг реален проект, който да цели неговото преустройство. Разни артисти, зевзеци, кметове и т.н. предлагат всевъзможни идеи за бъдещето на даден паметник - и дотам.
Шампион в това отношение е паметникът на Альоша в Пловдив. Между предложенията открих идеи от сорта на главата му да бъде изчукана и да придобие формата на главата на Васил Левски. Местни художници забелязали, че има голяма прилика между двамата, само трябва да му се махне съветското кепе и да му се оправи прическата.
Друга идея е Альоша да стане реклама на Кока-Кола, като тялото да стане основа на бутилката. Друго предложение - там да се сложи слънчев диск, тъй като мястото е високо и се вижда отдалеч. Друга, още по-интересна идея е на съседния хълм пък да се сложи кръст, който да е още по-висок от паметника и т.н. Сериозен проблем е и че много от паметниците са с неизяснена собственост и няма кой да каже "да” или "не”, дори някой да иска да направи нещо с тях.
Как хората приемат проекта?
Жалко е, че когато става дума за паметниците, няма две мнения, няма нюанси - има само "за"или "против", винаги става дума за комунисти и антикомунисти, за носталгия или омраза. Дори и аз често попадам в кюпа, само защото съм се захванал с тази тема.
Хубавото е, че все пак повечето хората приемат проекта по начина, по който аз се надявах да бъде посрещнат - като едно визуално и документално изследване, което не цели нито да реабилитира миналото, нито да го отрече. За мен ролята на фотографията е по-скоро да задава въпроси, отколкото да дава отговори.
А как се прие книгата "Forget your past” в чужбина?
В началото тази година (2013) книгата попадна в класацията "Best Photo Books of the Year" на британското списание British Journal of Photography, а преди това беше представена в музея Le Bal в Париж, в Амстердам, в Лондон и в Берлин, както и на страниците на едно от водещите фотографски списания FOAM. Тук искам специално да благодаря на издателство "Жанет 45" и лично на Манол Пейков, които поеха риска да издадат фотографска книга в условията на криза.
Прочетете и втората част на интервюто, в която Никола Михов разказва интересни факти около съдбата на паметника на връх Бузлуджа.
| 4 | 0 |
