Когато в началното училище учителят връща контролните и целият лист на някое дете е нашарен с червено заради грешките, които е направило, вие добре знаете какво да си мислите за него. То е глупаво хлапе, което прави бели и никога не си пише домашните.
Самите вие, когато сте били на девет, на собствен гръб сте изпитали, че този, който греши, бива възприеман от останалите за мързелив, безотговорен тъпанар. Този лош житейски урок е научен от всички нас твърде добре. А изводът е, че според отдавна приетите обществени устои, единственият начин някой да успее в живота, е никога да не допуска грешки.
Това разказва Катрин Шулц, лектор на TED конференция по "грешкология". И няма как да не се съглася с нея. Хората грешат, това го знае всяко хлапе. И ако следваме тази логика, то би трябвало още от деветгодишни да сме наясно, че няма човек на този свят, който да успее в живота. Ще сме наясно, само ако се подведем по бръщолевенето на възрастните, че понятието "грешка" е еквивалентно на "провал". Може би понякога се допускат и фатални грешки, но в повечето случаи "човек се учи от грешките си". И няма по-добър начин за просперитет от самостоятелната редакция на личността. Когато някой се опита да ме поучи, аз или ще му се изсмея в лицето, или ще го игнорирам по най-добрия начин, на който съм способна. Трябва сама да се изгоря на котлона, за да разбера защо не се пипа, когато е включен.
Цялата природа се развива на принципа "проба-грешка". Всъщност според теорията за инструменталното кондициониране, изучавана за пръв път от Едуард Торндайк (1874-1949), в един момент грешката ни е поставила в неприятна ситуация, и затова ние се опитваме да избегнем следващи срещи с нея. Ученият прави експерименти с котки, които трябва да излязат от лабиринт. Той установява, че успешните отговори, тези, които предизвикват "задоволяващи" последствия, остават в съзнанието на животните и се появяват при следващи срещи с проблем от същия вид. Решенията, предизвикващи "неприятни" последствия - например още десет минути лутане в лабиринта - са били отбелязани като грешни и изхвърлени като възможен вариант на действие. И котките все по-бързо се справяли със задачата всеки следващ път.
За съжаление ние не сме котки. Грижите ни далеч не се изчерпват с излизането от един-единствен лабиринт. Ето защо трябва да преодолеем това усещане за апокалиптичност и да осъзнаем, че не всички грешки са толкова болезнени.
Приемането на възможността, че една грешка не е фатална, се различава от усещането за правота, което е заробило съзнанието на повечето хора. Катрин Шулц обяснява на какво се дължи това убеждение, че всеки сам за себе си е прав. Винаги. "Причината е свързана с усещането да сбъркаш. Какво е то? Ужасяващо, срамно. Но всъщност това са отговорите на друг въпрос: "Какво е усещането да осъзнаеш, че си сбъркал?". А просто да сбъркаш не се усеща като нищо. Или по-скоро се усеща като да си прав".
Тук идва любимият ми пример с койота от "Looney Tunes”, който така и не се отказа да преследва онова смешно пиле. Във всеки епизод той продължава да тича, дори след края на скалата. Но пада в пропастта в момента, в който погледне надолу и осъзнае, че е в беда. Мик-мик, и ние ще му се присмеем като подлия Roadrunner.
Страх ни е да не сгрешим, защото не знаем дали ще бъдем достатъчно силни да се справим с последствията. Поради този страх от бъркане, ние сме развили "слепота за грешки". На всяка цена убеждаваме сами себе си, че сме прави. Според натякваните с години разбирания, това да сгрешим, означава, че има нещо сбъркано в нас. Ето защо държим да сме прави – това ни кара да се чувстваме умни и отговорни. В безопасност.
Обикновено приемаме себе си като интелигентно и умно същество и си повтаряме "Мисля, следователно съществувам.". Но Катрин Шулц споделя, че 1200 години преди Декарт да достигне до този извод, Св. Августин е написал "Fallor ergo sum”. Греша, значи съм. И тя тълкува думите му като доказателство на теорията, че една грешка може и да не е грешна. "Августин е осъзнавал, че нашата способност да се прецакваме, не е някакъв срамен недостатък на човешката система, нещо което можем да изкореним или превъзмогнем. Тя е източник и корен на цялата ни продуктивност и изобретателност.".
Да живеем по модела "Аз си мислех, че ще се случи едно нещо, а пък то какво излезе." може и да не е чак толкова лошо. Все пак, ако нямаме очаквания за света, той не ще може да ни изненада. Защото последното нещо, което съдбата би направила, е да оправдае надеждите ни. Тя обича да се гаври с нас. Обича да преобръща живота ни на 180 градуса. И ето защо не бива да се страхуваме от собствените си грешки. По-логично би било да ги приемаме като възможност за ново начало. За по-добро начало. Защото, дори грешката да е болезнена, след всяка буря идва дъга.
| 12 | 0 |
