Това е една съвсем обикновена история за една съвсем необикновена жена, която срещнах на едно доста прозаично място.
Баба Мария е на 72 години и има най-сините очи, които някога съм виждала. Реших да ви отнема следващите две минути, колкото са нужни, за да стигнете до края на текста, защото за четирите спирки на трамвая, през които пътувахме заедно, тя ме промени. Надявам се сега аз да променя вас.
Баба Мария отиваше до Пирогов, облечена скромно, колкото й позволява пенсията на една учителка. Децата й са в чужбина, а за десетина минути аз се превърнах във внучка й, която не беше виждала от години.
Как се запознахме? Банално, отстъпих й място. Банално, но рядкост днес в градски транспорт, където младите са уморени, а възрастните – не. Винаги ставам, дори понякога се питам защо съм толкова "ужасна" и не може ли поне веднъж да си затворя очите и да си постоя. Друго ужасно мое качество е, че винаги обръщам внимание на възрастните хора. Бях чела, че когато са сред хора, дори само да наблюдават другите, се чувстват по-пълноценни и по-щастливи. В този ред на мисли винаги съм се чудила защо автобусите и трамваите са пълни с пенсионери. Какво толкова имат да правят, къде толкова отиват? Ами може би правят нищо и отиват наникъде... Просто пътуват.
Според Баба Мария много съм приличала на внучка й – същата коса, усмивка и тъмни очи. Дали наистина си приличаме или на нея й се искаше, няма как да знам. Няма и значение. Баба Мария извади едно малко шоколадче, което беше купила за себе си, и ми каза: "Ето, баби!"
Тази жена с най-сините очи, които някога съм виждала, е самотна, болна и по-щедра от най-богатия.
Замислих се колко малко ни трябва, за да бъдем щастливи. Четири спирки в трамвая, блага дума и една усмивка. А на нас днес, като че ли всичко не ни достига, дори когато имаме в повече – парите, времето, стоките, връзките...
| 25 | 0 |
