За кратко време турската писателка Елиф Шафак се оказа една от най-търсените авторки у нас. "Копелето на Истанбул", "Чест", "Любов" и "Черно мляко" се превърнаха в разпознаваеми заглавия за българската публика, а само след броени дни още едно ще се присъедини към колекцията.
"Дворецът на бълхите" ще направи премиерата си у нас на 8 април. Бестселър в Турция, издаден в 10 държави, романът може да бъде описан като най-силното обяснение в любов към Истанбул, което Шафак прави чрез книгите си.
Градът прелива от енергия и контрасти, миризми и образи, история и цветове. А "Дворецът на бълхите" е неговата метафора.
Философия, мистика, религия и изкуство, настояще, минало и бъдеще с лекота съжителстват между страниците на романа. Оригинална структура, жив и образен език, дълбока психологизация на героите, запомнящи се образи - всичко това превръща творбата в удоволствие за сетивата и ума на съвременния читател.
Прилагаме кратък откъс от книгата, която се издава у нас от "Егмонт България".
Предисторията
Дойдоха. Дойдоха, но при първата им среща с града нито той успя да ги познае, нито пък те него. Павел Павлович Антипов не искаше нито ден повече да живеят на хотел и без да губи време, започна да търси подходящ дом. Все още не знаеше дали местните закони позволяват на чужденците да си купят къща. И въпреки това бе сигурен, че винаги ще се намерят хора, които за облаги или пари са готови на всякакви компромиси и ни най-малко не се съмняваше, че ще намери начин да успее.
Ала дори и той не очакваше такава възможност да се появи в рамките на десет дни. Веднъж бяха поканени на вечеря от собственика на хотела, в който бяха отседнали. На масата се оказаха до някакъв лихвар и когато той заговори, че в един от най-привлекателните квартали на града има започнат строеж, който не след дълго е бил спрян, тъй като собственикът неочаквано е фалирал, веднага разбра, че не бива да изпуска тази възможност, кацнала на пътя му.
На следващия ден първата му работа бе да отиде на строежа, за който ставаше дума. Сградата не беше издигната на половина, както твърдеше лихварят. Нямаше нищо друго, освен изкоп за изливане на основите. Но така беше по-добре, много по-добре.
След което започна да издирва онези белогвардейци, които в началото на 1920 г. имаха същата съдба, но се бяха установили тук и бяха станали турски граждани. Смяташе, че по-лесно ще придвижи съдебните си дела, ако в документите му фигурира име на турски гражданин, ала не можеше да се довери на човек, който не беше с неговото потекло.
Накрая се споразумя с едно скромно семейство - мъж и жена, които преди около двайсет години бяха приели турско гражданство. Имаха магазинче в Асмалъмесджит, в което продаваха изработени от самите тях изящни абажури и така осигуряваха съществуването си. Блокът се строеше от куха фирма, в която те нямаха акции.
Павел Павлович Антипов не искаше да рискува. Много внимателно пресметна нещата и щедро се разплати с тях. При други обстоятелства ускоряваше решаването на проблемите, които изискваха повечко време и доста усилия, като развързваше кесията си. Не се оплакваше. За първи път от години пръскаше насам-натам пари, без да прави точна сметката. Докато беше във Франция, се спогоди с един архитект, арменец от Истанбул, със семейството на когото имаха общ бизнес, и не се притесняваше за разходите.
Контролираше всички материали, искаше веднага да бъде информиран за всяко развитие на нещата. Макар че от време на време се допитваше до жена си за това как трябва да изглежда входната врата на блока, оградата на градината, парапетите на балконите, декорацията на фасадата, извивките на стълбището или пък мраморните плочи на входа, в общи линии правеше най-вече това, което искаше.
И без друго Агрипина не изглеждаше много въодушевена от идеята да се занимава с такива подробности. Откакто бе дошла в Истанбул, повечето време прекарваше с прислужницата си арабка, която нито за миг не се отделяше от нея и с болногледачката си от Елзас. Слушаше безкрайните им пререкания или пък съзерцаваше морето от прозореца на стаята в хотела. Докато наблюдаваше водите на Босфора, изражението на лицето ѝ не бе по-различно от онова, което придобиваше, докато съзерцаваше лозята от прозореца на клиниката във Франция.
Освен това не изглеждаше щастлива от факта, че са се върнали в страната, където бяха погребали бебето си, и от време на време дори объркваше града, в който се намираше. Ала не изглеждаше и нещастна. Бе тъжна като свенлив трептящ дъждовен облак, не се докосваше до нищо, не проявяваше интерес към каквото и да било, просто гледаше Истанбул.
Според Павел Павлович Антипов обаче изолацията на жена му от света не се дължеше на болестта ѝ, а на нейната невинност. По време на войните, които бе преживял, често се случваше да изпращат на фронта войници от различни националности, които дълбоко в себе си вярваха, че ако сред тях има поне един невинен човек, няма да им се случи нищо лошо и душите им ще бъдат възнаградени.
Сега, за да успокои съвестта си, когато правеше баланса на един дълъг живот, самият той бе предприел това странно пътуване и се бе приютил при жена си с подобни очаквания. Външните стени бяха с цвят на пепел, черчеветата на прозорците и парапетите на балконите бяха боядисани в два различни нюанса - по-светъл и по-тъмен тон на сивото. Когато дискретните декори около двукрилата входна врата бяха напълно завършени, блокът засия с ослепителната си красота.
Най-впечатляващата особеност на сградата, която по настояване на Павел Павлович Антипов бе построена в стил "ар нуво", въпреки че отдавна не беше на мода, бе, че етажите бяха напълно различни.
Апартаментите на партера, сякаш за да се компенсира липсата на балкони, имаха много по-големи прозорци от останалите. Колкото до балконите, и те бяха различни на всеки етаж. Терасите на втория етаж бяха силно изнесени напред в изящен полукръг, а тези на третия етаж бяха по- прибрани, така че човек спокойно можеше да си седи, без да го виждат отвън. Балконите на четвъртия етаж бяха като тези на втория, само че вместо метални парапети имаха бордюр, украсен с релефни цветя, а в двата им края бяха закачени мраморни саксии, в които можеха да се отглеждат растения.
Разликите бяха толкова фрапиращи, че човек се чудеше дали все пак обитателите на тези апартаменти живеят на едно и също място.
Релефите на предната фасада, които балансираха украсата между прозорците на първия и втория етаж, силно привличаха вниманието. Тук в окръжност бе изобразен паун с малка глава и огромно тяло. Петте му пера, две отдясно, две отляво и едно точно на главата, стърчаха на различни страни. Едното сочеше към небето, а другите - към четирите посоки на света. В края на всяко перо бе нарисувано голямо око, красиво завършено с едва забележими щрихи, напомнящи мигли. В пълен контраст с това главата на пауна бе сведена надолу. Точно под краката му, в едва забележима овална рамка бяха изписани инициалите на съпрузите.
- Как ще го кръстиш? - попита жена си, когато с гордост ѝ показа блока. Лек морски ветрец с аромат на жасмин повя и се понесе между тях. От устните на Павел Павлович Антипов се отрони обяснение, което тя не можеше да изрече:
- Агрипина, това е твоето бебе, чиито очи са с цвят на пепел. Винаги ще те обича, но няма да очаква повече, отколкото можеш да му дадеш. Ще принадлежи изцяло и само на теб, но няма да иска да му се посветиш. Никога няма да предявява претенции, няма да плаче, няма да се разболява и няма да умре. Въобще няма да порасне. Ако ти не го изоставиш, и то няма да те изостави. Ще бъде наречено както ти пожелаеш. Как ще го наречеш?
Агрипина Фьодоровна Антипова слушаше с вълнение шепота на морския ветрец. Помълча, помисли и със светнали очи отвърна:
- Бонбон!
Ако искате да научавате още новини от необятния свят на литературата, присъединете се към Jenite.bg във фейсбук!
| 7 | 0 |
