Къде са ни медалите?

Неведнъж Jenite.bg са ставали трибуна за личното мнение на читатели, които се осмеляват да ни изпратят свои авторски текстове. Последната ни гостенка бе Александра Милева - тя вдъхнови всички ни за едно по-спортно и по-хармонично съществуване.

Днес обаче в редакцията на Jenite.bg получихме мъжката гледна точка на един разочарован от Олимпиадата български спортист. Бързаме да споделим с вас размислите на Юлиан Куртелов.

Със сигурност следващите редове няма да се харесат на много хора. Някой няма да бъде доволен от информацията, друг - от литературния стил. В интерес на истината не мисля, че това има някакво значение. Защото аз нито съм писател, нито някога преди съм се опитвал да творя статии. Аз съм част от голямата група, наречена "професионални" спортисти на България. И тъй като случайно ми попаднаха няколко анализа на Олимпиадата от Jenite.bg, реших да споделя с тях и своето мнение.

Много разпространено е твърдението, че жените не разбират много от спорт. Може би е така, а може би не е. Това също няма значение, тъй като не е необходимо човек да разбира особено, за да види какво се случва с българския спорт в последните десет, дори двадесет години. А Лондон 2012 бе просто огледало на всичко, което ни сполетява.

Та така. Къде са ни медалите?

Колкото и да ги търсим, няма да ги намерим в изминалите години. Стигнахме до момент, в който единствените хора, които могат да ни върнат успехите, са Марти Макфлай и д-р Емет Браун. Може би някой не знае кои са те. Ще ви подскажа: не са някои спортни корифеи, а са симпатичните герои от известния филм "Завръщане в бъдещето". Те са единствените, които биха могли да ни изпратят отново в 1980 или 1988 година, когато си тръгнахме от Олимпиадата с общо 76 медала, от които: 18 златни, 28 сребърни и около 9 килограма бронз, равняващи се на 30 медала. В момента тези цифри биха били по-подходящи за някой рибарски виц.

Сигурен съм, че и по време на тазгодишните игри са се провеждали множество разговори тип "Защо бе, аджеба, американците и китайците могат, а ние не можем". Някой ще каже, че те са "много, много повече от нас" (особено китайците) и е нормално да имат повече сполучливи атлети. Може би и в това има голяма доза истина. 

Да, ама и кучето ми знае, че през 1988 година китайците и американците пак са били повече от нас (особено китайците), а симпатичните малки човечета ги е нямало дори в първата десетка от класацията с медалите. Този факт сам по себе си говори, че като цяло България е надарена с природно силни и талантливи хора. Но в днешни дни много от тях не правят дори първи стъпки по стадионите или в залите.

Защо е така? Ами, защото през 70-те, 80-те и 90-те го имаше така нареченият "естествен подбор". Ако в една махала живееха 500 младежи, то 502-ма от тях тренираха нещо. Малките дебелички дечица - също. Всички можеха да си позволят да спортуват. Наистина да спортуват! И ето тук беше ролята на естествения подбор - само най-добрите излизаха и ни представяха пред света. 

Личен архив: Кадър от официална среща в българския футбол, по време на която крави спокойно си пасат непосредствено до стадиона

В момента спортуват онези, които могат да си платят за това. Детето иска да тренира нещо? Да, ама родителите не винаги имат възможност да му купят екипировка и да му плащат таксите, да не говорим, че понякога се налага и в друг град да се ходи. И точно по този начин много евентуални олимпийски шампиони стават олимпийски шофьори. 

Част от проблема идва и от самите деца, от средата и интересите, с които растат. Като малки нашите родители ни наказваха да не излизаме да играем с топката или да караме колело. А сега децата ги наказват да не седят вкъщи пред мониторите. Още ми кънтят ушите от крясъците на майките и бабите в квартала: "Хайде. прибери се да хапнеш и пак ще излезеш!" И естествено, се чуваха отговори от типа "Е, айде още малко, де!", или най-често: "Не съм гладен". В момента ситуацията е следната: някъде, от някой апартамент, се чува молещият глас на женица: "Хайде, излез поне нещо за хапване да си вземеш". Обикновено отговор не се чува, защото съзнанието и очите са хипнотизирани от подскачащи пилета и прасета, които биват убивани от въпросните пилета.

Има и нещо друго, което също е много важно. Спортът вече не е само спорт. Спортът вече е медицинска наука. Най-добрите са тези, които си имат по някой д-р Хаус и могат да си платят за него. Истината е, че в днешно време няма професионален атлет на високо ниво, който да е постигнал успехите си единствено с помощта на киселото зеле и свинските пръжки на баба и дядо. Освен, може би, Юсеин Болт. Той просто си е бърз.

Шегата настрана. Допингът е неизменна част от професионалните атлети в последните години. Той не е мит, него наистина го има. И всяка една нация намира начин да го прокарва в спортните си надежди. САЩ - със своите пари и интернационален мозък, Китай - със своите корени от жен-шен, различните му видове люцерни, сигурно и филе от панда ядат. 

Това е практиката. Навсякъде. А няколко месеца преди важното състезание, организмът започва да се чисти, забранените вещества спират да се приемат. Причината за хващането на спортистите с допинг не е, че единствено тези спортисти са използвали допинг. В повечето случаи вината е в медиците им, които не са изчислили правилно времето.

Нещата са такива и за жалост, ще стават още по-малко спортни. Във всеки един момент се знае кой атлет какво трябва да яде, колко вода трябва да пие, кога може да си позволи да кихне. Но сред всички тези неща, достойни за страшен филм, продължава да се промъква и по някой "пришълец". Дори успява да спечели медали. 

Няма да оплювам никого, няма и да възхвалявам. За мен правилната посока е по някакъв начин да се върнат децата в залите и стадионите. Само така ще имаме честта пак да гледаме някой Христо Марков, някоя Стефка Костадинова или Данчо Йовчев. Нуждаем се от много труд, упоритост и от д-р Хаус, който наистина да си разбира от работата.

Благодарим на Юлиан за поднесения с чувство за хумор сериозен анализ! Ако и вие желаете да споделите своето мнение с останалите читатели на Jenite, не се колебайте - пишете ни!

Ще бъдат публикувани само материали, одобрени от редакцията и обработени от коректор при нужда.