Е, може би всички рано или късно научаваме, че Щастието не подлежи на материализация. Аз обаче имам нужда да преговарям този урок, защото явно не съм от схватливите. Сега ще ви обясня какво точно имам предвид.
Случвало ли ви се е да ви подарят скъп подарък, за който мечтаете отдавна, но отделените средства винаги има къде другаде да отидат? В един момент някой, който ви обича, решава, че е крайно време да ви сбъдне това желание и го прави. Как се чувствате – объркани, изненадани, притеснени... Може би всичко, но не и щастливи в началото.
Винаги забравям, че хлябът, изкаран без пот, не е вкусен. Дори може леко да нагарча. Така описвах живота си с бившия ми мъж. Той не положи усилия да ме спечели. Дори когато станахме гаджета, аз бях по-инициативната страна. После му дадох парите, с които ми купи годежния пръстен. Знам, че ще ви прозвучи странно, но случката е дълга и тогава имах резон.
След това винаги съм се опитвала да правя така, че той да е щастлив. Впоследствие си дадох сметка за чисто егоистичната страна на това да искаш да зарадваш някого.
Обикновено, когато планираме изненада, ние си представяме как ще реагира човекът, как ще се почувства, какво ще направи. Но не пропускаме удоволствието, че точно ние сме били движещата сила това да се случи. Щастието от това да доставиш щастие. Е, аз съм пристрастена точно към този момент. Понякога без да се замисля, че всъщност, ако отсрещната страна не реагира според очакванията ми, аз ще съм по-нещастна.
Това, което често съм пренебрегвала, е моментът, в който човекът, когото си зарадвал, пожелае да направи същото за теб. Всеки иска да върне жеста – независимо дали в материален, или емоционален аспект. Скъпите подаръци задължават.
Защо ви разказвам всичко това? Защото вчера поставих човека, когото обичам, в неудобно положение точно по този начин. Аз съм импулсивна, на моменти неконтролируема и много упорита, като реша нещо. Отдавна искам да му подаря една скъпа джаджа, която обслужва хобито му. Той знае и много внимателно отклонява тези ми желания. Да де, ама, както казах – аз съм си упорито същество. Намерих приемлив начин да се сдобия с парите, избрах момент, в който няма никакви празници и никакви поводи и – воала – цъфнах с подаръка.
С нескрита гордост мога да призная, че бях предвидила всичките му реакции. Без една. Каза, че не е заслужил подаръка. Аз от своя страна попитах как човек заслужава подаръците си. Той се замисли, засмя се и махна с ръка. Защото подаръците не се заслужават. Заслужават се спортните отличия, понякога оценките в училище и най-вече – заслужава се отношението на хората към самия теб.
Това, което не бях предвидила, беше моето усещане след това. Сложих ситуацията и я погледнах от някаква дистанция. Знам, че той няма да реши, че по този начин си купувам вниманието му, но не мога да се отърся от това усещане. От идеята, че с този подарък го карам да се чувства длъжен и това може да се отрази на отношението му към мен. Да стане неестествено внимателен и по-толерантен към моментните ми настроения и желания. И, въпреки че знам, че не му е присъщо такова поведение, притеснението не ме напуска.
Вчера имахме дълъг разговор за това как се подаряват и как се приемат скъпи подаръци. За психологическия момент на изненадата и за това, че в началото няма как да се зарадваш истински.
Изводът, който направих за мен самата е, че от тук нататък аз лично ще направя всичко възможно да прекратя подобни емоционални изблици от моя страна. Не за друго. Моментът на щастие се губи от осъзнаването, че по-скоро си притеснил някого. Да, зарадвал си го, но виждаш вътрешната борба между разума и емоциите му. И ефектът на искри в очите и "Уау!" преживяване някак не е пълен до предела му.
Така де – не можеш да подариш чувство. Можеш да се опиташ да го предизвикаш, но не и да го подариш. Със сигурност съм се подлъгала по това, че неговите подаръци са ме направили неимоверно щастлива. Защото досега съм получавала неща, за които съм мечтала. Той ме е слушал да говоря за тях и в даден момент просто ми ги връчва – често дори без повод – например за неговия рожден ден. Явно просто моят жест е една идея по-труден за преглъщане и храносмилане.
Факт е, че днес ходя толкова безобразно ухилена, че чак аз искам да си дам лимон. И чакам "щастиеметърът" му да се покачи на ниво близо до моето, което предвиждам да се случи след първото влизане на употреба на въпросната джаджа.
Прочетете още:
Уроци по живот
Уроци по любов
Разни върхове
Солено...
3/4 щастие
Мъжете са от Марс
Сърдитка
Когато мечтите се сбъдват
Кръговрати
Голямото преместване
Децата
Животът като терапия
Клиники, поликлиники и пропаганда
За връзките и хората
Пояснителен
Животът е прекрасен
Или станете част от Jenite.bg във фейсбук!
| 12 | 2 |
