Prozac и Zoloft - знаете ли за какво служат тези лекарства? В България все още е възможно и да не знаете. Ако питате амриканците обаче - о, те ги познават много добре. Все едно да им зададете въпроса, дали някога са чували думата "аспирин".
Prozac и Zoloft са антидепресанти. Легална дрога. И не само, че е легална, но и се предписва за щяло и нещяло - поне в Щатите е така. Информацията едва ли би учудила някого, нали и без това сме свикнали да се шегуваме със Страната на неограничените икономически и ограничените психически възможности на нейните жители. Смятаме ги за лабилни хора с промити мозъци, които тичат да лежат на кушетката при някой психотерапевт, ако домашният им хамстер почине.
Няма лошо. Лекуването на психиката с думи обаче е едно, а блъскането ѝ с хапчета - съвсем друго. Преди месец в същата тази страна беше публикувана книгата "Да навършиш пълнолетие на Zoloft: Как антидепресантите ни развеселяваха, предаваха и променяха същността ни" (Coming of Age on Zoloft: How Antidepressants Cheered Us Up, Let Us Down, and Changed Who We Are). Името на авторката е Катрин Шарп и в труда си тя успява да създаде невиждан досега портрет на поколението, което израства под влиянието на антидепресанти. Това е постигнато чрез впечатляваща смесица от дълбоко лични признания, многозначителни интервюта и добре описан исторически контекст.
"Когато бях първа година в колежа, края на 90-те, антидепресантите бяха навсякъде. Prozac се появяваше по кориците на списанията. На средата на семестъра бях повалена от продължителна паническа атака и се озовах в здравния център на училището, където през сълзи разказвах на току-що завършила психиатърка за чувствата ми на страх и отчаяние. Имайки предвид какъв беше духът на времето, не бях съвсем изненадана, когато тя ме отпрати няколко минути по-късно с рецепта и щедър запас от малки картонени кутийки, пълни с красиви сини хапчета - безплатни мостри, оставени в колежа от представител на компанията производител.
Училищната психиатърка не ми предложи терапия чрез разговори. Просто каза да ходя за "проверка" на всеки няколко седмици, за да сме сигурни, че лекарствата действат.
А те действаха. Ужасяващият ми страх се изпари като лека мъгла на слънцето, а сълзите ми пресъхнаха така решително, сякаш някой им беше спрял кранчето. Скоро се почувствах по-спокойна и общителна, отколкото някога съм била.
Когато започнах да взимам антидепресанти, не познавах друг на моята възраст, който да пие такива. След няколко години вече ми беше трудно да открия млад човек, който да не ги пие. През 90-те и първото десетилетие на XXI век антидепресантите и другите психиатрични лекарства бяха модерни, моето поколение се оказа първото, което ги взимаше в значителни количества преди и след пълнолетие.
Сега младите хора се тъпчат с лекарства още по-агресивно, а лечението често започва и по-рано. При децата, както при възрастните, антидепресантите и лекарствата за хиперактивност с дефицит на вниманието често се използват в продължение на години. Тези тенденции са създали нова, но бързо разрастваща се група - млади хора, които са познавали себе си по-дълго на лекарства, отколкото без да употребяват такива."
Така Катрин Шарп започва откровената си изповед за своите и чуждите отношения със Zoloft. След това представя плашещи статистически данни: 5% от американчетата на възраст между 12 и 19 години употребяват антидепресанти, а още 6% се лекуват за хиперактивност, което прави общо 4 милиона тийнейджъри на лекарства; 62% от "антидепресираните" деца и възрастни пият хапчетата от поне две години, а 14% - от поне десет. При това не всички се намират под лекарско наблюдение. Почти една трета от тях не са посещавали специалист през последната година. Просто си пият послушно лекарствата, наблюдавайки света през розови очила и хапчета в различни весели цветове. Не само го наблюдават - тревожното е, че преживяват света по този начин.
В "Да навършиш пълнолетие на Zoloft" авторката задава логичния въпрос: какви щяха да бъдат всички тези млади хора, ако характерите им не се оформяха под влиянието на изкуствено режисирани настроения. "Възрастните, пиещи такива лекарства, често казват, че хапчетата ги връщат обратно към хората, които са били, преди депресията да затъмни истинската им същност. Но при подрастващите, чиято идентичност все още се изгражда, картината е по-сложна. Те не разполагат с надеждна концепция относно това, какво значи да се чувстват "на себе си", съответно нямат възможност да преценят ефекта от лекарствата върху своите променящи се характери."
Върху тези неща размишлява Катрин Шарп в своята книга. Представя сложните взаимоотношения между младите хора и техните "вълшебни хапченца" - чрез собствените им думи. Много от интервюираните изказват мнението, че са благодарни на лекарствата, но в същото време имат натрапчиво желание да разберат в какви хора щяха да се превърнат, ако бяха изживели естествено, "чисто" годините си на съзряване.
Дали щяха да бъдат различни? Със сигурност. Да, вероятно е чудесно да бъдеш един депресиран Йори и внезапно да се превърнеш в свръхсоциалния Тигър. Но когато тази промяна се случи, докато си още дете, откъде би могъл да знаеш - дали и без нея нямаше да съзрееш в един жизнерадостен млад индивид. Като Пух, например. Все пак определените състояния водят до определени поуки, а ако състоянията се отстраняват по медицински път, и поуките няма да бъдат същите.
Разбира се, не казваме, че всеки човек с проблеми трябва да се гърчи в плашещите състояния, които са го налегнали. Само и само да не посегне към опаковката с химия. Но смятаме за задължително преди това лекарят да се опита да му помогне без блистер в ръка. А медицинските лица в Щатите рядко го правят.
Най-голямото ни притеснение е свързано с въпроса: да не се окаже, че заедно с високия стандарт на живот, към който се стремим така страстно, някой ден ще ни връхлети и същият като американския подход към настроенията? Ще дойдат ли дни, когато ще ни интересува единствено дали се усмихваме с избелените си зъби, вместо да ни интересува дали и мозъкът ни е бил избелен за тази цел?
19 | 2 |