Епизод 1: Представяне
Епизод 2: Решението
Епизод 3: Женени съквартиранти
Епизод 4: Децата
Епизод 5: Приятелите
Епизод 6: Другата
Епизод 7: Родителите
Епизод 8
От малка имам доста страхове – съдбата на дете с богато въображение. До днес си влача този от тъмното, но откакто станах майка, успешно съм го сбутала много встрани. Благодарение на децата се разделих и с тихия, панически ужас, който изпитвах от хлебарки. Някак спрях да пищя, когато мъниците са наоколо, а впоследствие започнах безогледно да се саморазправям с всички гадинки, дръзнали да смутят покоя на "слънцата на мама".
Остана ми само страхът от самотата. Това да няма при кого да се прибереш вечер, да няма на чие рамо да поплачеш, когато просто ти се плаче. Физическата самота винаги ме е карала да се чувствам безпомощна. И всячески съм се стремила да я избягвам.
Докато не дойде моментът, в който животът ми показа другата страна на нещата. Установих, че истинската самота не е състояние на тялото, а на духа. Миговете, в които осъзнаваш тези всеизвестни истини носят болка. Не винаги успявам да я претворя в научен урок, но понякога ми се получава.
Мисля, че първата крачка към осъзнаване на нуждата от раздяла с мъжа ми дойде тогава, когато признах пред себе си, че когато той е у дома, аз съм в пъти по-сама, отколкото като го няма. Понякога му се струпваха служебни пътувания и с времето успях да призная пред себе си, че като минат два-три месеца, без да е отсъствал, започвам да се задушавам. В буквалния и преносния смисъл.
Започнах да получавам панически кризи. Питайте който и да е психолог и той ще ви обясни, че в подобни ситуации всички физически прояви имат общо само с емоционалното ви състояние. Всяка нощ, между 3 и 3:30 часа, започвах да се задушавам, да усещам как пулсът ми се ускорява неимоверно и крайниците ми изтръпват. Заминеше ли благоверният, всички тези симптоми тутакси се изпаряваха. При него пък се появи една хронична кашлица, която се оказа, че отшумява извън къщи, когато е на работа и тотално спира, когато сме на гости у приятели.
Но да не ви занимавам с битовизми от съвместния ни живот. Нахвърлям ви тези щрихи, за да се опитам да обясня усещането, което ме заля, след като се разделихме. Свобода! Физическа, духовна – всякаква.
Можех да се прибера от работа и да надуя музика у дома, докато оправям, можех да танцувам с децата, без някой да е крив, че не чува новините... Можех да си пиша до среднощ с приятели, без светлината от екрана на компютъра да го дразни. Можех да чета книга, без да се налага да спя в хола, защото той не понася нощни лампи.
Дадох си сметка, че най-вероятно така се чувстват онези, които са израснали със строги родители и за пръв път заживяват сами. Недоумявах как съм могла да не искам това да ми се случи по-рано. Тогава, когато колегите и приятелите ни изживяваха свободата на студентските си години, ние нямахме тази нужда. Имахме себе си – постоянна и стабилна връзка, за която други само мечтаеха. Тогава това беше нашата извоювана свобода – да живеем сами на квартира, да работим и учим едновременно и да се справяме с разходите си.
Това, което ми се случва сега е абсолютно същото. Изключение прави единствено факта, че използвам единствено число. Погледнато реално и тогава бях щастлива, и сега съм. И само това има значение.
Определено чувството, че всяко решение е само мое и от мен зависи да натоваря колата с багаж и деца и да тръгна нанякъде без да съм го оповестила 3 седмици предварително, е опияняващо.
Тук ми се ще да уточня, че онези, които смятат, че чрез тези разкази се опитвам да склоня жените към развод, се лъжат много. Всъщност се надявам да покажа на тези, които са на стъпка от решението какво ги очаква, а на онези, които все още крепят браковете си, че има защо да го правят, когато обичат човека, с когото са.
В тази нова свобода се вписват и вечерите, в които просто искам да заспя до някого, защото все пак съм жена и понякога имам нужда да бъда слаба и да не се справям с нещо. Това е и свободата да сглобиш сама 4 гардероба, спалня, 2 етажерки и 2 бюра, като междувременно изправиш единия от гардеробите, докато чакаш една помощна мъжка сила. Трябва да добавя и моментите, когато намирам децата си при охраната на градината, защото съм закъсняла с поне 15 минути и съм пресрочила всички часове за взимането им. И не на последно място вечерните ритуали с питие, без да има на кого да кажеш "наздраве".
За следващия разказ съм намислила да обясня, защо все пак предпочитам питието си по-скоро сама, отколкото зле придружена или още по-неприятното – почерпена с подтекст.
На 30+, вече с две деца и прилична самоиздръжка, мога категорично да заявя, че животът е прекрасен. Колко точно, ще се опитам да ви разкажа следващия път, когато ми се ще да поговорим за спецификите на отношенията на мъжете към жените в развод. И да ви разкажа историите на приятелките, които са в моето положение. А дотогава – наздраве!
И не забравяйте – всичко зависи от гледната точка. Можех да избера и да се самосъжалявам, но предпочитам да се наслаждавам на усещането за свобода.
Ще ви разказвам различните епизоди от историята си в "Дневникът на една жена в развод". Всяка сряда само в Jenite.bg!
Ако искате да следите отблизо тази рубрика, присъединете се към Jenite.bg във фейсбук!
| 119 | 4 |
