След месец ще стане точно година, откакто официално изнесох "тате" от къщи. Разказах ви за реакциите на децата в началото чрез този материал. Как се промени животът им през това време вече знаете от "Дневникът на една жена в развод". А как самите те се променят спрямо живота си?
Учудващо за мен, а и за хората, които са най-близо до тях, мъниците се адаптират изключително добре. Вече развиват познатия синдром - "Щом мама не дава, ще питаме тате" и се опитват да бъдат манипулативни (най-вече за материални неща).
Но тъй като аз самата съм израснала на принципа "разделяй и владей", тези номера не ми минават лесно. Баща им е по-податлив, но поне комуникацията помежду ни е достатъчно добра, за да го предупреждавам и да парирам навреме атаките на дребосъците.
Така или иначе, физическото изнасяне на бившия ми мъж се случи за часове, но той от години пътува много и децата са свикнали да го няма у дома. Мина доста време, преди да усетят реално липсата му и да започнат да задават въпроси. Можете да се досетите, че проблемът не се състои в това, че питат, а в това, че настояват за отговори.
Старая се да не поставям негативна оценка на поведението на нито един от двама ни, но ми се налага да обяснявам за това как и защо хората спират да се обичат... Че това не е проблем, когато и двамата са на едно и също мнение, че е важно никой да не е наранен.
Един от най-тежките моменти беше, когато синът ми се обърна и каза: "Само ми кажи аз с какво съм виновен, че вие не се обичате и заради това не мога да живея с майка си и баща си? Искам си предишния живот!"
Трябваше да обясня как всичко "предишно" остава във времето, в което се е случило. Че колкото и да ни харесват някои моменти, те няма как да се върнат. Дадох му пример с това, че сестра му вече не е онова сладко бебе, което беше, че започва да отстоява правата си и да спори с него и, ако следваме неговата логика, би трябвало всички да искаме тя отново да е на месец-два. Но тогава няма да може да го държи за ръката, докато пресичат улицата и да го моли да поправи количката й, защото е батко. И той няма да се чувства така специален.
Същото е и с мама и тате. Ако продължавахме да сме заедно, щяхте да ни чувате все по-често да се караме и да спорим, дори за дреболии. А нито един от двама ни не иска това. Когато сме разделени, всеки от нас е по-добър родител и цени времето, което прекарва с децата.
Тези доводи накараха малкия човек да се замисли. Замълча, а след няколко посещения при баща си, мъдро заключи "Права беше. Сега с татко се забавляваме повече, той ни води по-често на кино... Но все пак ми липсва у дома."
Липсва, да. И на мен ми липсва. До момента, в който не го видя на прага и за 10 минути не направи така, че да пожелая да се разведа отново и отново, и отново!
Това, което се случва с малката е по-интересно. Тя, за разлика от повечето момиченца, не е "съкровището на тате". Но един ден, като я взимах от детска градина, учителката ми сподели, че е станала много по-отговорна, усмихната, дружелюбна и изпълнителна. Каза, че не за пръв път имат дете, чиито родители се разделят, но за пръв път вижда такава позитивна промяна от този факт. Между другото, подобно изявление имаше и от страна на учителките на сина ми.
Междувременно той ходи на психолог – ей-така, за да съм спокойна, че всичко е както аз го виждам и няма нищо тревожно. Заключението на психоложката беше, че аз имам доста по-сериозни проблеми от детето и то в момента се опитва да бъде родител и за мен. Във времето променяме успешно този модел в стандартния и добре познат – аз в ролята на майката, а той – на сина.
На него му олекна и вече е изпълнено с енергия и желание за нови приключения хлапе. Въпреки че вчера ми каза: "Знаеш, че имам събрани пари. Ако искаш, купи с тях нещата за първия учебен ден". Аз обясних, че и да ги използвам, след това трябва да му ги върна, а той отговори: "Няма да ми ги връщаш. Нали това ще е моят първи учебен ден. На теб ти се събра много с всички тези празници напоследък. Мога да се погрижа за тетрадките и помагалата си."
...безмълвна. И много плачеща. Така ме оставиха тези думи. Честно казано, не знам дали имам заслуга за това поведение и разбиране, но се чувствам прекрасно.
Е, с малката нямам подобен успех, но това се дължи и на възрастта й. На рождения си ден дойде да ми благодари, че съм й направила такъв страхотен празник. Знам, че батко й я беше подучил какво да каже, но тя е доста упорита, когато пожелае и, за да каже тези неща, значи наистина го е разбрала.
И така – дни преди първия учебен ден всичко ни е ново – кварталът, децата в училището, детската градина... Дребните казаха, че са готови за приключението и съвсем малко се страхуват. Аз не си признах, че се страхувам (може би повече от тях), но знам, че ще им е нужен не повече от месец, за да се адаптират.
Веднъж видя ли ги спокойни и щастливи в новата среда, всичко ще си дойде по местата!
Прочетете още:
Уроци по живот
Уроци по любов
Разни върхове
Солено...
3/4 щастие
Мъжете са от Марс
Сърдитка
Когато мечтите се сбъдват
Кръговрати
Голямото преместване
Или станете част от Jenite.bg във фейсбук!
| 24 | 0 |
