Маргрет Сукияс е родена в Бургас. Кръстена на Маргарет Тачър. Завършва висше образование в Лондон и, след като се връща в България, започва да изпраща автобиографии за работа. Никой не й се обажда и става ясно, че е така заради това, че няма снимка в биографията. В Англия такива лични данни не се слагат в биография. Затова тя сезира Комисията за защита на потребителите, които сформират процес. Излизат със становище, че не е задължителна снимката в биографията. Това става, докато Маргрет е в болницата и е напън да роди първото си дете. Продължавайте да четете, за да разберете интересната история на Маргрет и нейния път.
Пътят на Маргрет от Бургас до Ковънтри и обратно: Кои бяха най-големите предизвикателства, които срещнахте?
Моето детство беше интересно, беше доста диво и изпълнено с емоции. Обожавах да играя със съседските деца на игри, които днес все по-рядко се срещат. Спомените за детството ми са все така ярки. Помня, че баща ми искаше да уча в чужбина, защото по негово време е нямало как да замине.
Аз бях буйно и своенравно дете, но също така обичах да научавам нови неща и училището беше от съществено значение за мен. Имах изключително състезателен дух и не допусках да бъда втора в каквото и да се захвана.
В тийнеджърските си години стажувах в различни компании с идеята да придобивам нови знания и умения. Докато работех в еднo от най-големите печатни издания в родния ми град, осъзнах, че моя път е свързан с маркетинга. В последните години на гимназиалното му обучение започнах да проучвам най-добрите университети в тази сфера и това ме отведе към Великобритания, защото там имаш възможността да пиеш от извора.
Минах през своите си трудности, наложи се бързо да порасна и да поема отговорност в съвсем нова и различна среда, но успях да завършва мечтаното образование, получих много практически опит в университета и вярвам, че когато желае нещо силно и е постоянен успехът е неизбежен.
Кръстена сте конкретно на Маргарет Тачър. Какво е вдъхновило родителите Ви да Ви дадат това специално име?
Аз съм от хората, които вярват че в живота няма случайности и всичко има своя план. В онези времена, когато традицията е била детето да носи името на някой от близките си, обикновено на своите баба или дядо, е било изключително странно, дори бунтарско някой да избере такова име за детето си. Родена съм по времето, когато Тачър е била министър председател на Великобритания. Като първата жена министър предсдедател и най-дълго задържалия се човек на този пост през 20-ти век, мисля, че е пример за борбеност и дисциплина, а също и показател за човек, живял в трудни времена и успял да постигне много, балансирайки най-високата позиция успешно със семейство. Убедена съм, че е успяла да вдъхнови много майки да пишат децата си на нея.
За много българи Англия е предпочитана дестинация за работа и живот. Защо се върнахте в България?
Англия е страхотна държава и наистина е предпочитана, защото има много възможности за развитие във всякакво отношение. Както вече споменах, желанието ми да получа най-доброто образование в сферата на маркетинга беше решаваща за моя избор, но никога не съм си представяла живота там. Напротив, нямах търпение да се прибера за да приложа наученото на практика на родна почва и да помогна на моя роден град да стане по-добро място за живеене. Това беше причината, поради която почти веднага след като завърших се прибрах в родния Бургас и започнах да се занимавам с планирането и изпълнението на европейски проекти за да допринеса за положителното развитието на града ми.
Няма как да пренебрегнем отношението Ви към снимките в автобиографиите на кандидатите за нова работа. Защо приехте тази тема като своя мисия?
Да, това със снимките и автобиографиите беше предизвикателство за мен, особено като се вземе предвид и крехката ми възраст и ентусиазмa, с който се прибрах в България. Тъй като по време на обучението ми в университета в Ковънтри ни подготвяха усилено за кандидатстване за работа, писане на автобиография, интервюта на запис и прочее, аз бях научена, че е недопустимо да споделяш снимка и каквато и да е лична информация в св-то. Стандартите на Англия са различни от тези на България, различни са и критериите, по които се подбират кандидатите, съответно профилирането по възраст, пол, външен вид и други подобни характеристики е забранено. Бях непримирима, за мен това изискване беше несправедливо, дискриминационно и не отговаряше на моите принципи. Тогава подадох сигнал в Комисията за защита от дискриминация, която разгледа казуса и в крайна сметка след като голяма част от фирмите заявиха, че ще започнат да разглеждат автобиографии и без снимки, излезе със становище, че не намира дискримационен фактор. Видях пример, който не исках да следвам и сега правя промяната за себе си в качеството си на работодател като давам шанс на повече млади кадри да развиват своите качества, без значение от пол, етнос, външни характеристики или произход.
Смятате ли, че въпреки становището на КЗП, наличието на снимка в автобиографията все пак е от водещо значение?
Аз съм от хората, които имат принципи, вярват в каузи и вярват в своята мисия. За мен и до днес като работодател от другата страна на масата, няма никакво значение как изглежда служителят, а какво може, какъв опит има, с какво ще допринесе за развитието на бизнеса. От определящо значение за мен е да споделяме обща ценностна система и как ще се впише в организационната култура на компанията, това са основополагащите фактори, които са търсим, когато наемаме служител.
Има ли професии и длъжности, за които тя е задължителна?
Може би трябва да споменем като изключение филмовата и модната индустрии, където външните белези често са част от изискванията.
Завършила сте в Ковънтри. Какви, според Вас са основните разлики в образователната система там и у нас?
Ковънтри беше изключително предизвикателство за мен, защото бях сама, бях в чужда държава, в една много различна образователна система. В университета, всички преподаватели бяха с много богат опит, по-скоро бяха действащи практици отколкото теоретици. Това, за мен е конкурентно предимство в сравнение с нашите университети. Изучаваните дисциплини в бакалавърската ми степен от специалността "Бизнес и маркетинг" бяха строго профилирани, точно както в България е по време на магистратурата. Основна разлика в двете образователни системи е в идеологията на двете основни степени на обучението. Получава се така че по-голямата част от образованието за бакалавърската степен е заето единствено от профилирани предмети, както и практическата насоченост и това създава тесните специалисти. Освен това, достъпът до информация, с който разполагаш, проучванията, които можеш да видиш, какво и как е направено преди седмица или месец на базата на световни лидери във всеки един бранш и до какви резултати се е стигнало, това е безценно. Там се държи на развиването на аналитичното мислене, решаването на казуси по време на семинари, които се състоят от малки групи. Там имаш възможност да видиш как порастваш, как успяваш на практика да приложиш различните теории и да се научиш да бъдеш критичен, защото много често теоритичните рамки може да не са всеобхватни за дадения казус.
Имаме ли какво да научим от англичаните? А те от нас?
Всеки човек, всеки народ има своите положителни и отрицателни черти. Аз винаги съм се придържала към това да вземаме само доброто, онова което е полезно и да се учим от нашите грешки. Англичаните са много стриктни, много изпълнителни хора. Те са изключително фокусирани и в повечето случаи тясно специализирани, в областта в която работят. В съвременния свят, особено в дигиталната среда, все повече се налага необходимостта от т.н. широки специалисти с интердисциплинарни знания и умения. При българина, тази мултифункционалност, интердисциплинарност сякаш са заложени изначало. За мен това е наше огромно предимство, защото широкият поглед на нашите специалисти, е предпоставка за гъвкавост и лесна комуникация в процеса на работа. В тази връзка все повече наши университети създават и хибридните специалности, които са професиите на бъдещето, обединяващи знанията на мениджмънта и инженерните науки примерно и това пък прави нашите ВУЗ-ове предпочитани от чужденците.
Разкажете ни малко повече за работата си, свързана със стипендиите в УАСГ. Какви са наблюденията Ви върху младите студенти?
Както вече споделих опита ми с работодателите по време на моите кандидатствания, преди доста години стана катализатор на желанието ми да да създавам повече възможности за развитие и на младите. Аз самата, зная с какъв хъс и енергия съм работила. Около мен и до днес има изключителни млади хора, които имат вдъхновението да творят и да създават бъдещето. Това е силно мотивиращо за всички страни. Аз като един стратегически лидер в строителна компания, няма как да не създам поле за работа пред най-изявените студенти. Смятам, че практиката трябва да присъства още повече, в образователната ни система, което е част от нашата стратегия за устойчивото развитие на компанията ни. Вярвам, че трябва да подаваме ръка на студентите и особено поощрение на най-отличените между тях. Наблюденията ми към младите студенти са доста позитивни, защото аз и екипа ми виждаме блясъка в очите им, когато става въпрос за строителството. Това ни мотивира да даваме стипендии на млади студенти, както и възможността за стаж по време на образованието или работа след като завършат. Вярвам, че бъдещето ни ще бъде още по-добро, когато сме целеустремени и работим екипно.
В динамиката на живота Ви е включено и майчинството. Как се справяте с всички предизвикателства и имате ли тайна за съвместяване на работа и ролята на родител?
Нашето време е наистина много динамично, като се вземе предвид огромния информационен поток, в който се намираме и отговорностите, които всеки от нас поема, било то пред работодател, пред семейството си, или към себе си. Налага ни се да съвместяваме, много и различни неща.
С правилният екип, вкъщи и на работа, нещата се случват лесно. Хората, с които съм се обградила, споделяме обща ценностна система и вярвам, че това е разковничето към успеха. Имаме си доверие, разчитаме един на друг, знам, че каквото и да се случи, те са до мен и ще ми помогнат, както и аз на тях.
Как ще възпитате у детето си Вашата решителност и непримиримост към несправедливостите?
Възпитанието е в основата на бъдещето ни, ето за това държа на принципите и морала в отношенията между хората. Смятам, че не бива да се примиряваме с нередностите. В живота има много несправедливости и наше задължение е да се борим в името на доброто, на бъдещето на децата ни, на нашата държава. Не мисля, че това са неща, които се възпитават с някакви конкретни методи, по-скоро е важен примера, който показваш ежедневно на децата.
Какво бихте посъветвали младите?
На първо място да погледнат вътре в себе си -Какво искат? Подкрепям всеки, решил да замине в чужбина или да остане на родна почва за да учи или работи, наистина най-важното нещо е какво желае, а когато някой е решен да получи най-доброто образование или работа в дадена сфера, сърцето ще го отведе на правилното място. Определено да се довериш на вътрешното усещане за посока, защото това е най-важното, в крайна сметка, се чувстваме пълноценни ако сме дерзали и сме съумели да постигнем най-съкровените си мечти, а не ако се питаме какво щеше да стане ако бях направил това или онова. На второ място, България е прекрасна страна, нашия дух и манталитет са различни и е нормално да се чувстваме най-добре на родното си място. Вярвам, че всяко предизвикателство има своя урок и когато си целеустремен да създаваш и да градиш, няма как да не си успешен. А какво по-хубаво от това да работиш на родното си място за да го направиш по-добро и да оставиш ярка следа след себе си.
| 0 | 0 |
