Диагнозата рак те оставя без дъх. И то неведнъж. Стиска гърлото ти на интервали като психопат, който иска да се позабавлява с теб, преди да те довърши. Когато чуеш присъдата от лекаря, ти се иска да отидеш на гилотината веднага. Не искаш да си участник в този ад, този ужасен филм, в който някой е избрал именно теб за главната роля. Не искаш да си болен, да си застрашен, да си съжаляван, да си слаб.
Казваш на близките си. Психопатът отново те хваща за врата. След дълга борба със себе си решаваш, че трябва да изиграеш ролята във филма докрай, надявайки се на щастлив финал. Съжалителните погледи и сълзите в очите им те принуждават.
"Не мога да спра да плача.”
"Как може това да се случи точно на нея? Защо? Главата не ми го побира. Не е честно!” Нищо от това не се изрича на глас, но ти го прочиташ в очите им, пълни със сълзи. Паниката, притеснението и сълзите, гадните сълзи. Иде ти да викаш с пълно гърло, да чупиш, да обиждаш. Но се държиш. Не можеш да рухнеш като кула от карти. Някой изрича на глас мислите си. Грешка. Няма нужда да ми повтаря това, което вече съм премислила милион пъти. Няма нужда да човърка в главата ми. Не ви ли стига, че се правя на силна?
"Няма да я притеснявам.”
Разбра, че съм болна и край. Не ми пише, не се обажда. Не съм заразна! Да, имам малък психопат в себе си, но той си е само мой. Няма да го предам на никой друг. Вече не съм човек, а ходеща болест ли?! Затова ли не ме търси? Защо не дойде да ме види? Няма нужда да коментираме. Не искам да коментираме. Не желая да губя приятелите си, само защото съм заклеймена с диагнозата рак. Не искам да спирам да живея, по дяволите!
"Толкова си смела!”
Хм... И в кое откриваш тази смелост, за която ми говориш? Че загубих косата си, че ме облъчват с радиация, че пия шепи с лекарства и има дни, в които не знам къде се намирам. Къде е смелостта? В това, че продължавам да живея ли? Какво да направя? Да приключа всичко и да се свършва? Така или иначе съм на границата между живота и смъртта. Това си мислиш, нали? Няма нищо смело в това да си болен. Не ме окуражаваш, повтаряйки го. Не лекуваш изтерзаното от мъката ми сърце. Недей да го мъчиш още повече.
"Краси беше болна от рак, но се оправи.”
Кога ще спрете да ми натяквате за всеки човек, преборил се с психопата? Аз не съм всеки човек. Аз съм си аз. Ако успея да го преборя, добре. Ако не… Аз може и да не се излекувам. Има вероятност да ви напусна. И повярвайте ми, не искам да си отида от този свят, чувайки ехото на разказите ви за оцелели. Да, искам да се справя. Но ще завърша филма си по моя начин, защото аз съм в главната роля, а не Краси, забравихте ли?
"Ако мога да направя нещо за теб, ми кажи веднага”
Е, щом си предлагаш услугите… Извади магическа пръчка и разкарай рака от мен. Или не. Намери лек, за да не страдат и други хора. Не можеш, нали? Тогава отиди и ми вземи два чийзбургера, средни картофки и голяма кола. А когато ме домързи да чистя вкъщи, ще те викна да пуснеш прахосмукачката. Става, нали?
"Защо избягваш да говорим за болестта?”
Ха, много интересен въпрос! Не стига, че живея с нея. Не стига, че трябва да я търпя всеки ден, с всичките ѝ капризи и настроения. А ти искаш и да говоря за това? Добре. Нека ѝ обръщаме повече внимание. Нека тя стане най-важната. Забравете ме мен. Аз така или иначе вече не съм човек, а ходеща болест. Давайте, да си говорим! Какво точно искате да знаете за връзката ми с рака?
Наистина ви обичам много и ви благодаря, че сте заинтересовани (някои от вас), но въпросите, които ми задавате, спират дъха ми, също както го прави болестта. Не искам да ставам груба, огорчена или ядосана. Не сте вие причината. Знам, че достатъчно се съобразявате с вече променливия ми характер. Знайте, че съм решила да живея живота си по същия начин, по който го живеех преди докторът да ме зашлеви с новината. И искам вие да сте около мен. По същия начин, по който бяхте преди да се срещна с душащия ме психопат - ракът!
Станете част от Jenite.bg във Facebook!
| 19 | 1 |
