"Има кратки пътища към щастието и танците са един от тях" - Вики Баум
За първи път влязох в залата за танци преди повече от 5 години. Погрешно спусната (без спасителен парашут) в групата за напреднали. Паднах отвисоко и набързо се разделих с илюзиите, че съм рядък нешлифован диамант и само малко практика ме дели от следващия Step Up. Седмици наред си тръгвах подсмърчаща и разочарована, че не се справям толкова добре, колкото останалите момичета. Но винаги оставах. Докрай.
Съдбата обаче си знае работата и толерира смелите. А щастливата случайност е инструмент, с който традиционно си служи, за да те вкара в правия път и да те събере с хората, от които се нуждаеш, за да станеш това, което ти е отредено да бъдеш.
Единственото, което знаех за хореографката ми бе, че е един от най-взискателните, даровити и уважавани професионалисти в сферата на танцовото изкуство. Някак неусетно, от педант-назидател, тя се превърна в мой житейски учител, приятел и вдъхновител. От сбирщина неуравновесени пубертетки сътвори неразривен екип, в който дисциплината трайно се настани, а "не мога" не се приемаше за извинение.
Във време, в което конкуренцията между различните школи провокираше грозни скандали и нездравословно злословене, тя ни възпита в максимализъм, уважение към чуждия труд и умереност в поведението. С две думи - направи от нас хора. И сега се гордее по особен начин с всяка една поотделно, знае в какво е добра и поощрява силните ѝ страни.
В залата бързо проличава какъв човек си. Място за егоисти и примабалерини с претенции няма. В самото начало за мен бе напълно непонятно как всеки помагаше на всеки, но на принципа "предай нататък" бързо привикнах към този маниер. Сплотеността ни растеше с всяко предизвикателство, участие или състезание. Всеки даваше всичко от себе си за останалите. Приятелството първо се заслужава, после се затвърждава и накрая остава завинаги.
Сега с моите момичета сме пръснати по света, но не позволяваме връзката помежду ни да се изтъни и прекъсне. Знаем си и тръпките, и терзанията. Всяко лято правим импровизирана сборна формация, стягаме багажите и отиваме към къмпинг "Градина" да навестим морския рай на любимата си хореографка. Разказваме новите си истории по ред на номерата. Смеем се шумно, поплакваме, танцуваме и изпълваме въздуха с особена харизма. На искрена обич.
Днес залата е друга, както и хората, с които я деля. Творческа атмосфера не липсва. Усъвършенстването на танцовата ни техника е това, което ни обединява. Но го няма детския идеализъм и чудатия ентусиазъм. Никой няма време за такива чувства. Любовта към танца обаче остава константа.
Танците ти дават свободата да изразиш себе си, когато думите не стигат, а емоциите преливат. Да се потопиш в музиката и да забравиш за всичко останало. Празнувам с танци. Лекувам дълбоките душевни рани с танци. Понякога дори се събуждам, за да танцувам. За да бъда в едно с това, което обичам.
"Когато танцувам, не мога да съдя, не мога да мразя. Мога да бъда единсвено щастлив и цял. Ето защо танцувам" - Ханс Бос
| 71 | 1 |
