Ако бях спортен коментатор, може би щях да кажа "Свидетели сме на поредната семейна драма." Само че не съм спортен коментатор. А семейните драми са толкова често срещани, че със сигурност не стават за сензация.
Стават за женски разговори до след-Пепеляшкино-време – тогава, когато каляските се превръщат в тикви, а принцовете – в жаби. Както каза една от вече разведените ми дружки, "Не знам какво се случва напоследък?! Момичетата ли станаха прекалено независими, момчетата ли не знаят какво да правят, за да спечелят позиции?"
Но ето какво се случи. Миналата седмица получавам обаждане от една от приятелките ми, която имаше "малко" по мое мнение семейни неразбории, за които с мъжа й посещаваха семеен терапевт и на всички ни изглеждаше, че "гънките" помежду им са се поизгладили. Та, получавам обаждане "Имам нужда да плача. Мога ли да дойда у вас?".
Естествено, че може. У дома всички са добре дошли, още повече, когато и аз съм в настроение за "плачене". Не попитах какво става, защото тя наскоро започна работа не по специалността си, а заради пари, както самата тя казва. Предположих, че след около месец пребиваване на място, където не се чувстваш в кожата си, със сигурност ти се препълват резервоарите със сълзи. И зачаках.
Дойде събота и както си му е реда, си спретнахме класическа момичешка вечер – розе, миризливи и любими сирена, плодове и прясно изпечен хляб. Така де – няма да плачем на сухо. Седнахме и по стара традиция започнахме с разговори около децата, после за моите "драми" и в един промеждутък, в който ми се стори съвсем подходящо, просто попитах "А ти за какво ще ревеш?".
Последва кратка драматична пауза, след което най-неочакваното за мен "С мъжа ми се разделихме". Тя не се разплака. Аз го направих. Може би ако знаех, че някой от двамата има странична връзка или ако поне той беше тотален боклук, щях отдавна аз самата да попитам защо не се разделят. Но в техния случай всичко изглеждаше толкова истинско... Не захаросано. Истинско.
Естествено, че попитах защо. И чух собствената си история, без частта с допълнителните любовни драми. Страхотно! Ученическа любов, достигнала до момент на пълно изтощение един от друг. На дребно битово ниво. Онова грозното изтощение, при което жената се чувства обект. А мъжът е в ролята на насилник – емоционален и физически, но не от онези с шамарите, а от онези, които смятат, че си длъжна да правиш всичко.
Той от години не може да си намери свястна работа и изнемогват финансово. Тя гледа децата у дома и прави всичко възможно да помага със странична работа, но, както всяка една от нас, няма неизчерпаеми енергийни запаси. Знаете, че всичко се случва с натрупване. Първоначално си премълчавал сериозни неща, после по-дребни, по-дребни... И така, докато една песъчинка, микроскопична на пръв поглед, прави така, че цялата тази канара от проблеми да се срути.
А знаете ли какъв беше първият ми въпрос, след като ми заяви, че са се разделили? Нея мога да я разбера. И съм наясно точно как се чувства – дишаща и свободна. Желаеща да изчисти цялото си пространство, започвайки от дома и пречиствайки душата си. Аз направих ремонт на старата ни кваритра, купих си нова спалня, размених местата на детската стая и спалнята... Това ми е познато.
Попитах я той как се чувства. Защото в последните месеци виждам пред себе си рухването на един прекрасен мъж, толкова виновен за това, че жена му си е събрала багажа, че се самоизяжда. "Прекрасен", защото аз не съм му била съпруга. Неведнъж в разговор съм го карала да се постави на нейно място. Той твърди, че благодарение на мен е разбрал нейната гледна точка, но това изобщо не го прави щастлив и спокоен. Напротив – засилва чувството му за вина.
Е, нейният все-още-съпруг не е в много по-добро положение. Звъни й всяка вечер, за да си поприказват, иска да й носи пране (защото в квартирата му няма пералня) С две думи – отказва да осъзнае какво му се случва.
Така или иначе аз вече знам какво преживява мъж, останал сам сякаш от нищото. Защото според нашата теория, ние даваме сигнали много преди физически да осъществим раздялата. Всяка жена минава през стадия на привличане на вниманието (смяна на прическа, вталяване, нови дрехи), през този на малките революции (правене на неща, които знае, че дразнят половинката) и приключва с този на пълната апатия, когато прави всичко машинално и сякаш "за последно".
След това нещо се чупи и вече не те интересува нищо друго, освен да се отърсиш, да си строшиш черупката, да си оставиш перцата да изсъхнат и да започнеш да се учиш да летиш. Отново. Защото от тази, която е свила семейното гнездо, си се превърнала отново в яйце, немътено, нетоплено и въпреки това раждащо живот.
Не искам хората да се развеждат. Искам да се обичат толкова, че да се търсят един друг. Да прокарват невидими нишки помежду си. Да се вплитат в общ пашкул, който обаче да не ги притиска, а да ги приближава... Вярвам, че има такива връзки, в които партньорите не стават роднини и не започват да считат другия за неотменна част от ежедневието си.
Ето затова плаках. За поредната изгубена в битовизмите Любов. Пожелавам ви обичане!
Прочетете още:
Уроци по живот
Уроци по любов
Разни върхове
Солено...
3/4 щастие
Мъжете са от Марс
Сърдитка
Когато мечтите се сбъдват
Кръговрати
Голямото преместване
Децата
Животът като терапия
Клиники, поликлиники и пропаганда
За връзките и хората
Пояснителен
Животът е прекрасен
Как се подарява щастие?
Четири развода и една голяма любов
Безбъдещно
Половин живот
Или станете част от Jenite.bg във фейсбук!
| 28 | 1 |
